Рожен събрал разделените българи от двете страни на границата
Веднъж в годината разделените от европейската дипломация семейства и родове свободно се събирали за неповторимо тържество
През 1908г. там за пръв път си подали ръка всички политически неприятели
Владимир Балчев
Повече от 20 години по билото на Роженските поляни минавала границата между България и Турция. После се спускала на север току над Кричим, Бойково и Тополово. Навръх Рожен от едната страна била българската застава, от другата – турската. Постовете старателно преравяли багажа на пътниците и се взирали намръщено в документите. Истинска мъка за жителите на селата покрай границата. Живели от векове в разбирателство със съседите, обвързани от общи празници и роднински връзки, селяните отведнъж били разделени от границата. Най-трудно било за жителите на село Долно Дерекьой (Соколовци), които живеели на турска територия, докато нивите им били на българска. Проблем станали и празниците. На Рожен имало четири параклиса, където се събирали за курбан жителите на околните села. Четири празника и то в продължение на по-малко от две седмици. Най-напред на 28 юли отбелязвали Свети Кирик и Юлита, по простонародному Свети Чурик. Събирали се на поляната Рожен, традиционното място на събора, запазено и до наши дни. На 30 юли за честването на Света Марина отивали на ливадите Проглед, а на 2 август, Денят на Свети Илия се изкачвали на върха Адаборун. Последният празник бил на 9 август, когато се чествал Свети Пантелеймон. Тържеството било на върха „Пазлакът" -гористата местност северно от Рожен. Наричали върха още „Пателеят" На всяко от тия места се устройвали събори и се колили курбани.
Стародавни празници, местата за съборите били установени от векове. Не върви да ги изоставиш, а за да се продължи традицията, българите трябвало да искат официално разрешение от турските власти. Само че такова разрешение нямало как да се получи. За един ден в годината можело да се получи разрешение и да се отвори границата, но да се чака разрешение за четири дни и то в продължение само на 12 дена, било лудост. Защото турските власти нямали доверие на българите и при най-дребния повод гледали с подозрение на техните прояви. Подозрението идвало от опасенията, че българите могат отново да се подготвят за бунт, както през 1876 г.
Тъй като било невъзможно да се направят четири събора кажи-речи едновременно, през 1898 г. било решено да се прави само един събор. Празникът да бъде голям и на него да се съберат жителите от целия район. Казват, че идеята била на прочутия капитан Петко Войвода, но документите насочват погледите единствено към свещеника в Дерекьой Ангел Инджов. Именно той за първи път предложил съборът да е в деня на Свети Пантелеймон, но празникът да е на мястото, където по обичай се честват Светите Кирик и Юлита.
Тържеството на 9 август 1898 г. било неописуемо – многобройни дарители докарали агнета и овце за курбана. Пристигнали гости от близки и далечни места. Около обяд се извили хората, а веселбата продължила чак до мрак. Всички изкарали нощта на поляната, завити с дебели черги, а на сутринта музиката засвирила отново. През следващата година започнали да пристигат гости и от Беломорието. Срещали се роднини, които с години не се били виждали. А някои щастливци докарали булки от върха на Родопа.
През 1901 г. турската страна затворила границата и съборът на Рожен пропаднал. Същото се повторило и през 1903 г. заради Илинденското въстание и опасенията, че бунтът може да подпали и целите Родопи. Празникът бил подновен едва през 1904 г. Очевидците говорят за небивал наплив от посетители, стекли се жителите на всички села на Средните Родопи, а Рожен цели два дена изглеждал като на един огромен лагер на полкова войска. Известният изследовател на Родопите Стою Шишков пише: „Турската власт тоя път, справедливостта изисква да се каже, показа добро съседство. Още от една неделя напред Ахъ-челебийският каймакам официално известил в българските села, че всеки е свободен да се черкува на Рожен и че всички гранични формалности ще бъдат преустановени в разстояние на три дни и за хората, и за добитъците им. И това бе изпълнено”.
Възроденият празник привличал все повече посетители. Най-внушително било тържеството през 1908 г., когато се изсипал целият турски щаб от Пашмаклъ (Смолян). Заедно празнували турските и българските граничари. Излезли от околните гори и рошавите страшни дотогава „комити". Както пише изследователят Петър Маринов „комитите потулили оръжието и паласките си в хвойнаците наоколо, опростени и помилвани, се присъединили към празненството”. Така на Рожен за пръв път си подали ръка всички политически неприятели. Свидетелите на това истинско чудо смятали, че комитите за всеки случай са оставили стража при оръжията и няколко наблюдатели. Но такава вест, записана на хартия, досега не се е намерила.
Вестниците от онова време уточняват, че “българите играят хоро, ядат, пият и се веселят, без много-много да му мислят, че ги дели граница”. Така стародавният народен празник затвърдил славата си като символ на единението. Веднъж в годината разделените от европейската дипломация семейства и родове свободно се събирали за неповторимо тържество.
Традицията била продължена и след включването на Средните Родопи в пределите на България. Както преди, месеци наред се подготвяло агнето, орисано за чеверме на Роженските поляни, отрано се пригласяли празничните носии. В деня на събитието още по тъмно поемали тежко натоварени кервани с храни и завивки. От 20-те години на ХХ век по родопските пътища поели към Рожен и първите автомобили.
Промените започнали от 1946 г. Случвало се датата да бъде насрочена в последния момент, после се наложило мнението, че съборът трябва да бъде само в почивен ден. Намесили се и бюрократите, които искали да наложат свои правила.
Поредното възкръсване на Роженския събор станало през 1961 г. През 1964 г. се излял пороен дъжд, който угасил огньовете на празнуващите, измокрил ги до кости и наводнил поляната.
Най-новото време сериозно застраши съществуването на празника, който ту заглъхва, ту се пробужда, а после пак потъва в дълбока забрава.
