На снимката: Корнелия Нинова с Педро Санчес
Използвам заглавието на последния роман на Димитър Талев от тетралогията му за живота и революционните борби на българите в Македония, не за да поставям въпроса за род, родина и национална принадлежност, а като отправна точка за по-общи разсъждения по въпроса за ролята на БСП в тези турбулентни за България, Европа и целия свят времена.
Спомних си срещите на Корнелия Нинова с левите лидери и министър-председатели от ЕС и Западните Балкани в София през май 2018 и въпросите, които тя повдигна на тях. Зачудих се дали темите за европейската интеграция на Западните Балкани, за кохезионната политика на Съюза и социалните стълбове в новия Европейски бюджет не са станали толкова далечни за обикновените хора, че все едно новобогаташ си тананика „Одата на радостта“ на влизане в скъп бутик. Да, от онези, които жълтите жилетки изпочупиха на площад Вандом в Париж – като протест на хората, които не могат да си купят нищо от там, като форма на нова политическа култура на тези, които осъзнават, че техния глас не може да бъде чут по друг начин.
Спомних си и нейните срещи на форума на социалистите, който се проведе в централата на ООН през юли 2017, където се зарадвах да я видя до лидера на социалистите в Испания Педро Санчес и президента на Социалистическия интернационал Георгиос Папандреу, и където тя говореше за безработицата, миграцията, бедността, образованието и новата икономика на знанието.
Замислих се дали най-после виждам човек, който разбира, че в момента се води война за смисъла – смисъла на Европа, поуката от историческите грешки, достойнствата и слабостите на Съюза, а не робува на общия курс към подмяна на волята на обикновените хора, на пренаписване на историята…
Прииска ми се да вярвам, че бъдещето на българите не е да бъдат върнати към архаично съществуване, макар и близо до центровете на икономическо и технологично развитие, че те няма да се превърнат в биомаса, водеща скотски живот и мислене, което не излиза от рамките на идеята за собствено оцеляване, а политическото им поведение ще се ограничава с възпроизвеждането на един и същ политически модел на ограбване на националните богатства, на лишаване на хората от настояще и бъдеще, на продажба на националните интереси при всеки удобен случай.
Иска ми се да вярвам, че ние и нашите деца няма един ден да бъдем описани като американското „the lost generation“, изгубеното поколение от романите на Хемингуей – духовно отчуждени, безцелни и безпътни, нито като френското „Generation Desenchantee“, от студентските протести във Франция срещу условията в сферата на образованието и първата война в Залива. Зная, че Корнелия Нинова много добре ще ме разбере, защото говори свободно и английски и френски, и че осъзнава, че пътят е само един – спиране на дефрагментацията на обществото, което иначе ще доведе до невъзможност хората да променят системата, да избират собствения си път и да участват във вземането на решенията, в чертаенето на собственото си бъдеще.
Българският контекст не може да съществува без европейския, но не може да бъде заместен от него. Вярвам, че това, че Нинова беше избрана за вицепрезидент на Социалистическия интернационал, който обединява социалистически, социалдемократически и работнически партии от целия свят, но малко след това успя да направи и балканска обиколка – да се срещне с премиери и лидери на леви партии от Западните Балкани означава, че разбира, че държавите съществуват, за да защитават народите си, и че техният глас трябва да бъде чут и отчетен.
Европа не може да защити хората в България от срива на социалните системи, от некомпетентното управление на финансите и икономиката. Разбирам любовта на г-жа Нинова към международната политика и се надявам, че това не означава, че ще продължим линията, в която някой друг създава смисъла на думите, а напротив – ще използва своя опит да търси и намери общ смисъл – който работи и за нас. Не искам повече да виждам как европейският елит си затваря очите за случващото се в България и че подкрепя оплесканите до ушите от неизлечима корупция родни политици. Надявам се, че ще даде генерална оценка, и ще поиска предефиниране на цялостния български културен, политически и исторически процес.
Тя показа, че има сили да отстоява позиции като например тази за Истанбулската конвенция и Пакта за миграция, дори с риск да застане сама срещу маститите европейски елити.
Хареса ми, когато я чух да казва, че либерализмът губи позиции. Разрушаването на монопола на леви и десни в Европа и това, че и двете основни партии ЕНП и ПЕС губят позиции е резултат от дългогодишния им консенсус по основните въпроси на икономическото развитие, на ролята на националния суверенитет и тона в международните отношения. Време е обаче за друга политика. Време е за справедливост, за издигане на ролята на обикновения човек и неговото естествено право да се сплотява и да налага дневния ред в обществото. Когато италианските ресторанти отвориха въпреки наложените санитарни рестрикции, хората влязоха в тях и казаха: „Тук народът е властта, а не политиците“.
Отделянето на елита от хората е световен феномен, но това не трябва да означава, че няма място за национално отговорна политика. БСП трябва да стане изразител на тази пасивна съпротива – хората отдавна са обединени на основата на общото чувство за липса на справедливост, а задача на БСП е да предложи пътищата и правилата, по които това да стане предмет на политически решения. Политиката трябва да се ражда долу, сред хората, а не да чакаме да ни „спуснат“ дневен ред от горе и най-вече отвън.
Изпитах някакво облекчение, че Нинова намери време да се види два пъти с Джоузеф Стиглиц. Държавата на хората е обратното на територията, в която се подвизават лобистките кръгове и олигарсите, където се концесионират публичните услуги, шири се социалното изключване, а хората биват маргинализирани.
Обичам да цитирам Гор Видал, който казва, че „ненавистта към времето в което живееш, не е признак за невинност“, така че дайте да спираме да се правим на невинни, да отчетем направените грешки и да започваме да работим за бъдещето, докато още може.
Станимир Павлов (Париж)
