Буби и коприна плетат фамилната история на Муравей Радев

Прадядото на бившия финансов министър сякъл собствени монети в Мала Азия

Огромното богатство на фамилията пропаднало покрай движението на Кемал Ататюрк през 1920г.

Дядото Муравей дошъл в Пловдив и се наложил като най-крупния производител на бубено семе у нас

“Изгоря къщата на Муравей Радев”, съобщиха вестниците през пролетта на 2001 г. Съобщиха и бързо заб­равиха, защото веднага след това ги затиснаха други новини. Чу се още, че изгорелият дом е ста­рина, обявена през 1986 г. за паметник на култу­рата, но тази подробност някак си бързо из­бледня, без да остави за­бележима следа в инфор­мационния поток.

Всъщ­ност малцина разбраха какво точно стана. Само за специалистите бе яс­но, че пожарът погуби не просто къщата на бившия финансов министър, а забележителен паметник на българската възрож­денска архитектура. За броени минути си отиде постройка на близо два века. А именно тази къ­ща е една от малкото сгради в средногорското село Свежен, щастливо оцелели през лятото на 1877 г., когато башибозуците разграбили село­то и го опожарили.  Ста­рината преживяла още едно чудодейно спасе­ние. През 1964-1965 г. бил завършен новият градо­устройствен план на се­лището. Регулацията предвиждала поголовно събаряне на най-старите и ценни постройки… Без малко този безумен про­ект да влезе в действие, но се намесила архитект Нели Чанева. Нейната публикация и направени­те постъпки пред институциите допринесли за спасяването на едно ис­тинско българско богат­ство. Оказало се, че само на петдесетина километ­ра от Пловдив е запазен в първоначалния си вид един изключителен възрожденски ансамбъл от сгради, който съперничи на прочутите образци от Копривщица, Жеравна, Боженци и Трявна. При това напълно неизвестен на науката и почти незасегнат от времето.

Сред   най-забележителните образци е посо­чена Мушевата къща, която през следващите години на няколко пъти е обект на обстойни изс­ледвания. Тя е стро­ена между 1820 и 1830 г. Първият етаж е иззи­дан от камък, стените на втория етаж са от дебели дъбови дъски, по-точно издялани от сърце на дъб, сечен в точно опре­делено време и подгот­вян при специални усло­вия, тъй че дървесината да стане устойчива за ве­кове напред. Издълбани­те жлебове дават въз­можност дъските да се наредят плътно една в друга, за допълнителна изолация от вътрешната страна е сложена мазил­ка. Именно тази уникална постройка бе унищожена от пламъците на пожара.

Заради тази и други подобни сгради Свежен бе обявено за архитектурно-исторически резерват, правеха се проекти за реставрация и адаптация на възрожденските постройки, обмисляха се варианти за бъдещата съдба на селото. Припомняха се и възлови моменти от историята на Свежен – развитието на книжовния живот през ХVII и ХVIII век, превръщането на това средногорско селище не само в значителен занаятчийски, но и просветен център. Неслучайно Петко Славейков пише, че в Аджар (старо­то име на селото) всички пъргаво въртели иглата, а във възрожденските учебници по география го определят като едно от средищата на българска­та абаджийска промиш­леност. По планинските пътища от върха на Сред­на гора поемали тежки кервани със стока, съби­рали се в полето с кало­ферци и заедно продъл­жавали към Цариград. Упадъкът на селището за­почнал след 1850 г., кога­то все повече млади хора напускали планината и тръгвали към центъра на империята. Изследовате­ли уточняват, че в Цариград работели до 60 000 българи.

Сред многобройната група от Аджар бил и младият Георги Радев. Напуснал родното място вероятно към 1860 г., из­вървял пътя от чирака до майстора. Живял като другите в шумни ергенски колонии. Край Босфора нямало нашенки, затова мнозина се женели за гъркини. След време започвали да стра­нят от сънародниците и лека-полека „потъвали в морето на гърцизма". Из­раснал от дете с българс­ката история, Георги Ра­дев не се блазнел от ми­сълта да влезе зет в някоя богаташка гръцка къща. А и бил достатъчно обра­зован, за да прозре бъде­щия упадък на абаджийството. Затова, като посъбрал пари, завъртял търговия. При едно пъту­ване към Адабазар и Ескишехир харесал градче­то Левка (днес Биледжик). Тук имало много пре­селници от Копривщица и Панагюрище, а местните гърци не се големеели като сънародниците си от Цариград.

Писано му било на Георги Радев в Ма­ла Азия да създаде дом и да натрупа огромно бо­гатство. Притежавал обширни маслинови гори и работилници за зехтин, ханове, къщи и ниви. Ро­довото предание уточнява, че сякъл собствени монети. В Левка Георги Радев свързал живота си с една от най-богатите моми в града. Александра била гъркиня и кръстена на гръцката кралица.

Но макар че сто­панката била гъркиня, в дома на Георги Радев българските обичаи били като закон – всич­ко се спазвало така, както сто­панинът го запомнил в родното си място – с. Свежен. Едновре­менно с това някогашният аба­джия се прекланял пред Русия. Затова през 1875 г. кръстил единия от синовете си Муравьов (известен руски генерал). Другият бил кръстен на героя от Руско-турската освободи­телна война генерал Скобелев. Странно звучат подобни имена – Муравьов Георгиев Радев (Радович) и Скобелев Георгиев Ра­дев. И то не къде да е, а в Мала Азия, между езерото Изник и град Ескишехир. Въпреки това тези имена били прилежно за­писани в регистрите, нанесени са по-късно в официалните тескерета на младежите, срещат се в документи на турски и френски език. Не ги признали само българските чиновници, които отсъдили, че един човек не може да бъде записан с две фамилни имена. Така Муравьов Георгиев Радев, станал Муравей Радев, а брат му Скобелев – Скобел.

Пристигането на братята Муравей, Скобел и Добри в България има интересна предистория.  През 1900 г. група атента­тори решили да заложат динамит под „Отоманбанк" в Цариград. Завършили тунела в началото на лятото и решили да се скрият далеч от столицата на импе­рията, докато намерят експло­зив. Петър Манджуков, едини­ят от атентаторите, отпътувал за Левка. Там той заварил българи, „запазили страстна и дъл­бока обич към отечеството на своите баща и деди". Развълну­вани от разказите за България, обяснява в спомените си Манджуков, братята Муравьов и Скобелев изпели националнияни химн „Шуми Марица". После тържествено обявили, че при първа възможност ще напуснат Мала Азия и ще се върнат в ро­дината.

Само няколко седмици по-късно Муравьов тръгнал към България. Стигнал до Пловдив, после се  качил нав­ръх Средна гора, за да види родното място на баща си. В Свежен синът на Георги Радев срещнал 16-годишната гимназистка Стоянка Мушева и това определило решението му да се засели окончателно в България. Първоначално се установил в Станимака (Асеновград). Още с пристигането, Муравей Радев записал  името си сред основателите на патриотичното дружество  „Асеневски юнак”, което си поставило за цел да се бори срещу гърцизма. През 1902 г. старите фотографии го показват изправен гордо до знамето на юнаците. А на самото знаме бил изобразен един българин, който тъпче с крака гърците. След 1906 г. Муравей Радев заживял в Пловдив, където не след дълго се наложил като  най-крупния производител на бубено семе у нас. Той е и първият наш официално признат специалист по греньорство, за което получил на 6 октомври 1893 г. сертификат от Опитна­та станция в Бурса, Турция.

С името на Муравей Радев е свързано и разпространението на багдадската буба в България. За да подпомогне бубарството в страната, дядото на бившия финансов министър издал специално ръководство, пре­върнало се в наръчна книга на производителите. Муравей раз­давал безплатно изданието при обиколките си из цяла Южна България.

Огромното богатство на фамилията пропаднало след 1920 г. Покрай движението на Кемал Ататюрк срещу решението на ев­ропейската дипломация за раз­покъсването на Турция и война­та с Гърция из Мала Азия тръг­нали фанатизирани отряди. Един от тези отряди изклал християнското население в Левка. Семейството на Георги Ра­дев се измъкнало час преди погрома само с една бохча ба­гаж – всичко друго било изгу­бено.

Едва през 1936 г. наследни­ците се опитали да върнат не­що. Наели за адвокат Назим Дуру, но юристът се видял в чудо.Толкова необятни били владенията на Радеви, че връщане­то им било определено като не­щастие за Турция, самият Дуру бил обвинен в предателство. Оттук нататьк потомците на Георги Радев трябвало да раз­читат единствено на себе си. Повечето от тях се заселили в България, а останалите – в Гър­ция.

Братята Скобел и Добри захванали търговия с жито и брашно. През 1936 г., подтик­нати от батко си Муравей, от­ворили фабрика за коприна. Наели от Димитър Спасов помещение на ул. „Ильо войво­да" в „Кършияка", където оборудвали 16 басейна за точене на скъпоценната нишка. Работата направлявал Му­равей Радев, който едновремен­но с това продължавал стария си бизнес.

Фабриката на братя Радеви била една от малкото в регио­на, получили официален серти­фикат за износ в чужбина. След смъртта на единия брат през 1943 г. Муравей поел цялата дейност, въпреки че ве­че гонел 70-те. Надявал се не­говият 22-годишен син Георги да завърши следването си и да продължи пътя му, но след 1944 г. това се оказало невъз­можно – вместо да върти бизнес, Георги Радев бил осъден по подозрение за членуване във „фашистка” студентска организация и попаднал зад решетките. Впоследствие семейството било интернирано в близкото до Пловдив село Перущица и се завърнало под тепетата едва през 1966 г.