Уличен музикант: Не можем да станем културна столица, ако се държат некултурно с нас
Не може да станем столица на културата, ако се държат с нас некултурно, казва Павел Попов и изкарва от портмонето си вчерашния акт, който са му съставили затова, че свири на Главната. Вече си е колекционирал цели три такива наказателни документа. И чака арест, та поне да свири на онези, които наистина нарушават някакви правила в живота.
Когато полицаите са се приближили към китарата на нашия при последната акция им било мило и неудобно, защото трябвало да му отрежат главата. 
Предложили на 38-годишния мъж вариант да се премести или да се прибере, защото не искат да го санкционират парично. Павел гордо отказва. Това би ударило достойнството и портфейла му, който и без това е тънък като билет за градския транспорт. Когато разбрал, че е необходимо специално разрешение, за да свири, се втурнал към общината, но не намирал човека, който би трябвало да се занимава с този казус. Това се случило няколко пъти.
Водевилът с Павел дойде след решението на някой мъдър човек в общината да бъдат разгромени всички пеещи и свирещи по Стъргалото. При това със съвсем законно предложение, което сякаш се отнася за просяци- всички да се скупчат на няколко квадратни метра пред Пощата и да се оправят.
Според уличния артист желанието на общинарите да съберат всички музиканти на една носна кърпа е безумно. Ние сме прекалено колоритни. С различни мелодии и инструменти. И по-скоро пространството би се превърнало в нелеп цирк, отколкото минувачите да чуват струнните композиции на Райли Кинг, гайдата от българската народна песен или друга причина да оставят стотинка в калъф от китара или смачкана шапка, смята Павел. Пък и дългогодишният му опит го кара да прецени най-удачното място за 
свирене. Акустиката пред Пощата е ужасна, казва той. На това място саундът е в пъти по-добър, казва на няколко метра от площада Павел и въпреки това е на забранено място. Оглежда се за униформени и за поредна репресия.
От 17 години работя това. Пробвал съм и други професии, но само това ме прави щастлив. Искам да правя щастливи и хората, пък ако на някой му се откъсне нещо от сърцето- значи съм си свършил работата. Бил съм във Франция и Испания, но такова нещо никъде не съм виждал, сочи акта си Павел. За него най-хубаво е да е в родината си. Не ще да се шляе тук и там. В Пловдив е семейството му- съпруга и две деца, момиче и момче на 3 и 6 години, които изхранва със заработеното на улицата. Жена му работи, но не изкарва много пари.
Павел с удоволствие иначе би дал едно рамо, жица или октава в надпреварата на Пловдив за Европейска столица на културата. Даже си го 
представя как събира останалите улични изпълнители и създават магия, която обаче ще роди суматоха в редиците на общинска полиция и общинска администрация- ще се чудят да ги наказват ли, или да ги вкарат в рекламен клип.
Попов си има група под името „Не знам”. Двама музиканти и една певица. Изпълняват кавъри в разнообразни стилове в пловдивските рок барове. На улицата той е виртуоз на три инструмента едновременно- хармоника, китара и дайре. Последният е прикачил по хитър начин с дървена бъркалка, завързана за обувката му. От време на време си и припява. За него уличната култура, 
която създава, е повече музика и любов. А ме глобяват затова. Вече имам актове на стойност 400 лева, казва неспокойно, но усмихнато артистът.
Да свириш-това е най-хубавото нещо. Да ти го забранят? Ето това е подсъдимо!, завършва Павел, изпушвайки до заварка свита цигара.
