Хор на оплакванията се ражда в Бирмингам, пораства и носи седмата си годинка в Пловдив. Голямата торта-платформа е „Град на публични пространства“, парченце от нея е проектът на Вера Млечевска на „Ритуали и обичайното“, а сладката хапка е „Хор на оплакванията“ и с тази апетитна метафора се описват сладките емоции от преживяването. Диригент на женския хор е Нима Гуше.
Но не готварски умения се изискват в изживяването, а по-скоро никакви умения. Трябва само силен глас и проблем, който да изпееш. Засега са се събрали много поетични и философски оплаквания.
Вчера в artnewscafe беше първата репетиция от мащабния хор, който ще се проведе на 21-ви септември в рамките на Ноща на музеите и галериите.
Композиторът на Хора Нима Гуше след обратно броене на английски се включи във възпяването с български думи. За него не е много трудно, защото художникът-музикант живее и работи в Пловдив.
Изпълненията преминават през няколко вариации на четене на оплакванията. Първо високо на два тона, контрастно след това шептяха думите. Третата задачка бе да подчертаят 5 думи от текст, който да прочетат тихо, освен подчертаното, което извикват силно. Когато и това приключи поставиха точки там, където няма и стигайки до тях пляскаха с ръце. Противно на очакванията за какафония, всъщност се получи едно приятно звучене, на което всички се забавляваха. За да докажем това разговаряхме с някои от участничките.
Мария – Луиза Таскова е на 16 години и вече е работила с Нима Гуше миналата година по друг проект. Тя твърди, че нищо не може да се очаква от него, защото той е много интересна и оригинална личност. Но познавайки го, по време на изпълнението Мария-Луиза се е чувствала спокойна, подготвена и щастлива.
Майка й Албена на 45 години също участва без никаква притеснителност. Не знае дали това е заради възрастта й или защото тя също вече е работила с Нима Гуше, но по-важното е, че се чувства прекрасно. Тя мисли, че много българи се отпускат трудно и съветва тези хора да свалят с лекота тежките бариери. Албена търси и издирва такива преживявания, защото „нито са на всяка крачка, нито са толкова често, че се спъваме в тях.“
За 19-годишната Вероника Илиева бе по-скоро притеснително, леко смущаващо, но само в началото. Когато се отпуснала щастието й било още по-голямо.
