След успешна кампания за набиране на средства фондация „Кожа – платформа за психично здраве“, заедно с Галъп интернешънъл проведе изследване на нагласите на българите спрямо психичното здраве. Резултатите бяха обявени в навечерието на Деня на психичното здраве, 10 октомври. Това е национално представително за населението на страната на възраст 18+ години изследване, като е проведено „лице в лице“ сред 807 души в периода 3-11 септември. Сред основните изводи от проучването са, че поне двама на всеки петима са се срещали с депресия, хранителни разстройства и други състояния, изискващи професионална намеса. Повечето от участниците са толерантни към живеещите с психични проблеми, но в същото време почти половината – 47 % отговарят, че обществото отбягва хората с подобни състояния. 65% приемат, че при психичен или емоционален проблем е най-добре да се потърси помощ от специалист. Естествено в тези отговори се разчита и голяма доза декларативност. Не е малък обаче и делът на предпочитащите опора сред близки и приятели (21%) или други опции, като позоваването на близки и приятели е по-присъщо за хората с по-лоша жизнена перспектива. В провокативен въпрос 12% е делът на онези, които ще приемат мнението „да се ходи на психолог е проява на каприз“. Останалите 88% си дават сметка, че ходенето при психолог може да е и необходимост. 13% приемат крайното становище, че ходенето на психиатър е срамно. 87% са на обратното мнение. Въпросните 12-13% следва да се възприемат като възможен минимум – заради очакваната степен на искреност.
В обобщение: на декларативно ниво се наблюдава доверие към специалистите, но не са за пренебрегване и дяловете на онези, за които това не е първата опция.
Какви още данни извежда проучването:
18% от участниците смятат, че хората с психични разстройства като депресия и тревожност е по-добре да бъдат изолирани от обществото. 18% съвсем сериозно приемат иначе шеговитото твърдение, че всякакви психични проблеми, се решават с една ракия и малко повече сън. Също 18% определят опита за самоубийство като грях (докато останалите все пак го намират за знак за проблем). 16% от запитаните приемат, че психологичен проблем трябва да се решава самостоятелно, а останалите все пак твърдят, че предпочитат споделянето. 25% ще кажат, че не е нормално мъжете да плачат, а останалите казват, че не мислят така.
Ирина Атанасова е създател на фондация „Кожа – платформа за психично здраве“. С нея разговаряме по повод най-новото изследване у нас за нагласите за психично здраве.
Кожа – чувствам се добре стана на 3 години. Една още съвсем млада платформа, която обаче е доста активна по отношение изследване на нагласи и различни аспекти на психичното здраве у нас. С какво най-много се гордеете за изминалото време и какви са смелите планове занапред?
Самият факт, че фондацията не само оцеля през тези три години, но и се развива, е повод за гордост. Тази година беше особено силна, въпреки хаоса, който пандемията въведе в живота ни. Или може би заради него. Имаме няколко силни реализирани проекта, включително проучваето на нагласите спрямо психичното здраве в България.
До края на годината имаме запланувани няколко проекта, които, с подкрепата на партньорски организации и набиране на средства, се надявам да доведем до успешен завършек.
Една такава кампания е изграждането на мека стая в психиатричната болница в Ловеч. „Меката стая“ представлява съвременна версия на пространство за изолация, което е обзаведено с тапицирани, меки повърхности. Тя цели закрила в момент на липса на контрол на пациентите над тялото и поведението им, без да се налага да бъдат връзвани, което се преживява като травматично и както от страдащите, така и от лекуващите. Изглежда, че това ще бъде пилотен проект за България. Освен реализирането му, за мен е важно той да даде начало на един по-широк разговор в общността за психиатрично лечение, базирано на правата на човека.
Друг много важен проект, който развиваме, е насочен в подкрепа на хората с увреден слух и грижата за тяхното психично здраве. За огромно съжалние у нас няма психично-здравни специалисти, които владеят жестовия език. Затова в момента разработваме курс по жестов език за психолози и терапевти със Stray Sheep, чиято корпоративна социална отговорност са правата на хора с увреждания и тяхната репрезентация в корпоративния свят.
Не мога да не спомена и това, че “Кожа” беше поканена от “Психично здраве Европа”, на която е член, да организира еднодневен национален семинар за овластяване на хората с преживелищен опит с психично разстройства. Целта на семинара е да подпомогне независимия живот на тези хора и да ги извади от зависимостта им към институциите. Психично здраве Европа спонсорира 3 такива събития през годината – 2 национални и 1 европейско. За нас това е голяма чест и признание за работата, която вършим.
Защо решихте да направите изследване на нагласите на българите спрямо психичното здраве?
Постоянно говорим за това, колко голяма е стигмата върху психичното здраве в България, но всъщност нямаме представа в действителност колко е голяма, как изглеждат представите на хората за този проблем, какво знаят, какво не зная, какво допускат и от какво се притесняват. Разбира се, това е много деликатна тема, тя е трудна за изследване. За нас обаче е важно да поставим началото някъде. Изследването ни позволява да започнем да мислим в каква насока да вложим усилия за справяне с дезинформацията и неверните схващания. Изследването беше и добър повод да започнем разговор по темата, както със специалисти, така и с медиите. Надявам се, че ще имаме възможност да разгърнем това проучване и да го надградим, а информацията, която то ни носи, да успеем да вложим в информационни кампании и генерално в някакъв обществен диалог по темата. Защото е важно да говорим.
Може ли да се каже, че някои резултати от проучването бяха изненадващи?
На пръв поглед резултатите са изненадващи, защото представят едно много толерантно и приемащо общество, което се отнася към темата за психичното здраве с разбиране и до някаква степен – информираност. Реалността обаче е друга, когато ги подложим на по-детайлен анализ.
Имахме възможността да представим резултатите пред специалисти и да ги подложим на дискусия, преди да ги обявим публично. Много от тях изразиха притеснение относно именно този повърхностен прочит на резултатите. Всъщност зад привидната толерантност, се крие дълбоко и закостеняло неприемане и неразбиране на проблемите на психичното здраве. Става ясно, че голяма част от резултатите са социално пожелателни – отговорите са отгатнати така, че да отговарят на някаква пожелателна социална представа. Всички се отнасят привидно с приемане към страдащия от психична болест, но 45 на сто от хората у нас твърдят, че ако някой си признае за психичен проблем, околните ще започнат да го отбягват. За 37% от българите зависимостите са просто липса на воля.
Според Вас, в каква посока е важно да се работи, спрямо изводите от изследването?
Трябва да се работи в посока превенция. У нас това не съществува – не се говори в училищата, не се говори на работното място, не се говори от малкия екран. Темата за психичното здраве присъства рядко и в изкривени форми, а тя трябва да се нормализира и да има достъпна и разбираема информация, обществото трябва да се образова.
Конкретно според контекста на изследването, превенцията трябва да обхване повече информация за тревожност, тъга, зависимости и това, че те се лекуват доста успешно. Социалната и професионаланата подкрепа са много и еднакво важни, но са различни. Ракия с приятели в петък вечер е чудесно социално преживяване, но ракия всяка вечер и като панацея, е рецепта за катастрофа.
Имате ли информация кога последно е правено у нас такова проучване и въобще правено ли е?
Със сигурност има правени такива проучвания у нас, вероятно не едно или две. Но у нас няма последователно и систематизирано изследване, на базата на което да се правят превантивни и информационни кампании. Ние все още нямаме приета стратегия за психичното здраве, а тази, която в момента е поставена на обществено обсъждане, въвежда абсолютно базисни изисквания за функциониране на система за психично-здравна грижа. Разбира се, трябва да се започне от някъде и в нашия случай базисните изисквания са добро начало, защото ние нямаме дори тях. Но що се касае до проучванията – ако се правят изследвания, те се правят на парче, без реални импликации след това.
В България медиите не само че обръщат твърде малко внимание на изключително важната тема за психичното здраве, сякаш това е табу или много лична работа. Какви са последиците от това, според вас?
Последиците от начина, по който присъства темата за психичното здраве в медиите, са огромни и за съжаление у нас – негативни. Присъствието на темата за психичното здраве в медиите не се изчерпва с представянето на хората, изправени пред психични предизвикателства, като опасни, агресивни и криминални. Това представяне включва и начина, по който публични фигури и управници говорят за грижата за психичното здраве и проблемите в психично-здравния сектор в частност. Често това говорене става с пренебрежителен тон, с присмех, с дискредитиране на хората, които се нуждаят от психичноздравна грижа. Ще Ви припомня изказването на проф. Кантарджиев, който с целия си авторитет коментира с насмешка препоръките на СЗО за психично здравна грижа по време на строгите противоепидемични мерски и ги определи като мерки, за „хора, които не са си пили хапчетата“. Това не е изолиран случай.
У нас за психично здраве в медиите не се говори като за страдание, с емпатия и разбиране, а се говори през призмата на стигмата – нещо опасно, за което е по-добре много-много да не се говори, а когато се налага да се говори – е с лека насмешка или с пълно отричане.
