Последният ден на Щастливеца

Алеко Константинов е роден на 1 януари 1863 г. в Свищов. Учи в родния си град и в Априловската гимназия в Габрово. Завършва средно образование в град Николаев в Русия през 1881 г. и право в Новоросийския университет в Одеса през 1885 година. Работи в София като съдия, прокурор, юрисконсулт, адвокат на свободна практика. Двукратно е уволняван по политически причини. Подготвя се за научна и преподавателска кариера в Софийския университет.

Посещава международните изложения в Париж (1889), Прага (1891), Чикаго (1893). Училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. Член на Демократическата партия на П. Каравелов, в чийто печатни издания сътрудничи. Писателската си дейност започва с поезия. В „До Чикаго и назад“ (1894) описва пътуването си до Америка и проследява цивилизационните разлики. Талантът му на хуморист и психолог проличава и в книгата „Бай Ганьо“. Алеко Константинов е автор на пътеписи, разкази и фейлетони. Превежда от руски и френски език. 

В първия ден на годината интелектуалци, писатели, общественици и няколкостотин граждани отбелязаха 160-ата годишнина от рождението на Алеко Константинов, като се събраха до неговия паметник на бул. „Витоша“ в столицата. Мотото на събитието беше „Изберете патриотизма на Алеко или патриотизма на Бай Ганьо„. 

„Най-важният завет е, че Алеко Константинов не мрази своя Бай Ганьо, не го презира, а го критикува, понякога му се присмива, но въпреки това изпитва дълбока емоционална връзка с него. Те са в една общност, те са българи и Алеко Константинов иска да се грижи за своя Бай Ганьо, друг е въпросът дали обратното е вярно,“ коментира проф. Александър Кьосев на възпоменателното събитие.

Щастливецът е убит на 11 май 1897 г. край с. Радилово, Пазарджишко. Малцина обаче знаят, че последния ден от живота си той е прекарал в града под тепетата.

Алеко тръгва на 34 години към смъртта от Пловдив. Ден преди убийството отсяда в къщата на богаташа Личев до църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ в центъра. Там се среща и с приятеля си, също юрист и буден общественик, Недко Каблешков. Недко, обаче остава в Пловдив.

По разказа в книгата на Владо Балчев „Забравеният град“, домът на Личев е построен по проект на арх. Йосиф Шнитер. Самата сграда е току до олтара на църквата „Св. Св. Кирил и Методий“ – която също е проектирана от Шнитер. Градоустроителят на Пловдив е живял в нея, докато е вървяло строителството на храма.

Къщата присъства 123 години в градския пейзаж на ул. „4-и януари“ като призрак. Припомняме, че през 2020-та се появиха Инвестиционни намерения към къщата в Пловдив, от която Алеко Константинов тръгва към смъртта. Регистрираната в Пазарджик фирма „ОРО-2” ЕООД предвиждаше да награди съществуващата сграда от 19 в. с два етажа. Инвеститоритете бяха задължени от МК да консервират и реставрират недвижимата културна ценност.

125 години след злополучния ден, в който угасна звездата на Щастливеца, по проекта няма раздвижване.

В Пазарджик – градът, до който Алеко така и не успява да достигне – също има обект, свързан със случая. В парка на Острова на свободата, на река Марица е издигнат паметник, открит през 1940 година.

Той е проектиран от арх. Костадин Мумджиев, с барелеф от скулптора Михайло Парашчук. Достойна е историята, около финансирането на паметника – то става с доброволни дарения от пазарджишкото туристическо дружество „Белмекен“.