Наследникът на емблематичния ключар Бай Жоро пази занаята и ателието му
Работилничката на „Железарска” не е ремонтирана и подреждана от половин век
Вижте ми ръцете- черни, твърди, вонящи, но търсени, казва майсторът
Има едно чудно кътче, което напомня напълно за стария дух на занаятчийския Капан- ключарницата на улица „Железарска”. На него и създателя му е посветена втората приказка от поредицата ни „Легендите на Капана”. Едва ли има пловдивчанин, който да не се е опитвал да се вгледа през мътните стъкла на ателието на №33, от което винаги се носи характерният металически звук от машина за ключове. Овехтялата дървена 
врата на работилницата не скърца, защото винаги стои отворена- за комшии, приятели или непознати. Мястото е толкова автентично, че често туристи го мислят за културна атракция. Още от тесния тротоар мирише на обработен метал, на старина, на железарско масло, на история. В пространство от няколко квадратни метра сякаш е напъхан цял един свят. Светът на покойния бай Жоро и наследника му в занаята- внукът Христо. В ръцете и на двамата са се пръкнали десетки хиляди ключове за катинари, аристократични порти, тоалетни врати, подземни проходи, касички.
Емблематичният Георги Славов майстори до последен дъх в работилничката си. Смъртта го застига на гордите 93 години, над любимите инструменти, докато изработва пореден ключ. Днес внукът му Христо поддържа разтуреното мъничко място и поправя ключалките на Пловдив, наследил занаята от Бай Жоро. Идват тук, за да им вадя ключове или за мохабет- кой , от каквото има нужда, казва 46-годишният Славов. От близо 50 години помещението на Железарска 33 е „родилно за ключове”, а дълго преди това е било Обущарница на всепризнат пловдивски майстор.
Къщата над Ключаря от години е необитаема. Мисля, че беше собственост на един арменец. Дъщеря му е била музикантка, предполагам пианистка. Намерихме стар куфар пълен с ноти, казва днешният майстор.
Нищо не е ремонтирано, откакто сме тук. Също и вратата към къщата не е пипана, вратата на работилницата е направена от дядо ми. Преди нея е нямало вход- било е стена. Повечето от къщите в Капана са се създавали, за да бъдат занаятчийско ателие с един или два етажа отгоре, да има къде да спят майсторите. Затова и има врати в стените, за да се преминава от къщата директно в ателиетата, запознава ни Христо. Проходната вратичка все още стои в ключарницата, окичена с ръждясали и прашни метални връзки с интересни аксесоари по тях. На кафевите стени от дърво са накичени звънци, ципове, гаечни ключове, календар от 84-та, националното знаме, робот играчка, подарък от дъщерята на един художник, будилник без стрелки. Десетки антиквари са идвали да искат предмети от тук. Аз да не съм луд да им ги дам. Отпращам ги или директно, или пием по бира и тогава си тръгват, но само с някоя лакърдия, не и с моите раздрънкани ценности, допълва Христо.
И вмъква, че вече е многофункционален ключар. Оправям всичко. Кой ,какъвто дерт има- идва и се опитвам да го реша. Ей на, на жената тенджерата й се счупи. Трябва ми само едно тънко метално косъмче и е готова, казва наследникът на Бай Георги. Дядо винаги е говорил хубави думи. Затова хората идваха тук ,не само за да му търсят майсторлъка. Аз от него се учих на занаят. Като малък все в краката му бях, а той не ми даваше нищо да пипам. Като пораснах ,видя, че съм добър. Едър чук съм 
чупил винтче за очила да направя. Ама то така е- не са ли ти мръсни ръцете не се нарича работа. Трябва и да обичаш да го правиш. Лесно е да кажеш „Не ме интересе па”. Вижте ми ръцете- черни, твърди, вонящи, но търсени. Затова, когато приятели на баща ми са водели внуците си да се обучават, сме ги връщали. Не може на зор. Трябва силно да го искаш и то да те блъсне по главата, за да го наречеш свой занаят. Дядо ми така сам е почнал- не от баща му, нито от дядо му, от никого. Само от мерака, разправя Христо, за да посрещне поредния клиент за ключ или мохабет. Такава е нашата- отключваме и врати, и души човешки, завършва майсторът с цигара в ръка. 
