Турски оръдия при Железопътната гара чакали заповед за разрушаването на Пловдив
Европейските дипломати спасили града
Майката на Иван Вазов потърсила спасение в гръцкото вицеконсулство
Черкези се готвели да оплячкосат и опожарят къшите
Владимир Балчев
На 10 декември 1877 г. „непревземаемата” крепост Плевен паднала. Новината взривила европейската преса. Логично било руснаците да използват момента и веднага да тръгнат на юг. Само че на юг била заснежената Стара планина. Дори лятно време проходите през Балкана били трудно проходими, а какво остава за зимата, когато студът е сковал всичко. При това руснаците нямали леки планински оръдия, а само тежки деведюймови, които според специалистите не можело по никакъв начин да се прекарат през урвите на заснежената планина. Всеобщо било мнението, че бойните действия ще продължат през пролетта.
Още не били приключили коментарите, когато ненадейно пристигнала зашеметяващата вест – руснаците са прехвърлили Стара планина. Прехвърлили са я едновременно на няколко места: с пехотата, с кавалерията, с обозите и дори с тежките деветдюймови оръдия. Когато давал обяснения за разгромяването на турските войски в Карловското поле, командващият Рафик бей казал, че руснаците сякаш излезли изпод снега.
От началото на новата 1878-ма година събитията следвали едно след друго – турските войски, групирани около София, преустановили бойните действия, Сюлейман паша изтеглил бойните части от Ихтиманска Средна гора, армията на Вейсел паша при Шейново капитулирала. Оттук-нататък вниманието на световния печат се насочило към Пловдивското поле. Очаквало се именно тук турските войски да дадат решителен отпор на русите. Река Марица разделяла две многохилядни армии, които всеки момент щели да се сблъскат. Мнозина смятали, че битката ще се проточи дълго време, а Пловдив ще се превърне във втори Плевен. На 14 януари 1878 г. (2 януари по стария стил) на хълма над Семинарията се виждали дулата на пет оръдия. Турски батареи имало също на Данов хълм (Сахат тепе), Хълма на освободителите (Бунарджика) и Джендем тепе. На запад между селата Полатово (сега квартал на град Стамболийски) и Мечкюр (квартал Прослав на Пловдив) били изградени няколко отбранителни линии. По хълмовете край село Йоаким Груево била дивизията на Осман Нури паша, откъм Марица се разположили бригадите на Сафет паша. Зад тях били войските на Фуад паша и Шакир паша. Последната отбранителна линия затваряла дивизията на Бейкър паша.
Тази многохилядна и добре въоръжена армия била под командването на Сюлейман паша. Командващият обаче нямал намерение да защитава града, а изпълнявал заповедта, изпратена от Цариград – да задържи времено русите, а след това да отстъпи към Одрин. Именно заради тази заповед Сюлейман паша наредил да се разруши Пазарджик в желанието си да остави руснаците без подслон. Турската артилерия погубила едни от най-добрите образци на османската архитектура у нас. Същата съдба очаквала и Пловдив.
Докладите на френския консул Боасе от това време показват един град, обхванат от страх и безумие. Хиляди турски войници, струпани при железопътната гара, изчаквали поредната заповед – дали да бягат, или да бранят града. Покрай тях се точели тъжните кервани на турското население, което напускало Пловдив. Тръгнали слухове, че идват черкези, за да избият цялото християнско население. Съба Вазова, майката на Иван Вазов, грабнала всичкия си багаж и малките деца и се скрила в гръцкото консулство. А там било претъпкано – ни да седнеш, ни да се облегнеш. После народът хукнал към храма "Св. Богородица". И там същата тъпканица.
Докато отчаяните хора се криели по дупките, европейските консули под тепетата правели всичко възможно да спасят града. Издействали от валията няколкостотин стари пушки, за да се осигури охраната на християнските квартали, въоръжени постове от българи католици и гърци (на православните българите било забранено да носят оръжие) задържали стотина грабители и подпалвачи. След това дипломатите отишли при Сюлейман паша, тъй като разбрали, че някои офицери от щаба му настоявали да се разруши Пловдив, а турската войска да се окопае в подножието на Родопите. Консулите ясно заявили, че няма да изоставят жителите на града. Твърдото изявление на дипломатите сепнало Сюлейман паша. Предстояло подписването на примирие, воденето на преговори и било опасно да се дразнят Великите сили.
Битката за Пловдив започнала на 3 януари 1878 г. (15 януари по нов стил). Първи стигнали до река Марица финландските войници. От другия бряг ги посрещнал убийствен огън. Оръдията на тепетата бълвали снаряд след снаряд. В спомените си един от финландските бойци пише, че това сражение не било по-леко от ожесточените схватки при Плевен. Мостът, който свързвал двата бряга на Марица, вече не съществувал – след опожаряването му останали само каменните основи. При тези условия нападението било невъзможно. Градът замръкнал в страх и неизвестност.
Докато турците обмисляли своите планове, един руски ескадрон пресякъл река Марица при село Оризаре. Били едва 63-ма души, водени от капитан Александър Петрович Бураго. Целта им била само да проучат обстановката и да докладват. При нощната си обиколка из Пловдив капитан Бураго срещнал въоръжените отряди на християните. Руският офицер ги събрал, част от доброволците разположил на две места при днешната градина “Цар Симеон”, други – при къщата на търговеца Такела до сегашната Народна библиотека “Иван Вазов”, а той самият повел ескадрона срещу гарата. Първи открили стрелба войниците на Бураго, след тях се чули пушките на доброволците. Създало се впечатление, че русите са пресекли реката и напират на вълни срещу турците.
Многобройната турска войска побързала да напусне железопътната гара. В 1 часа сутринта на 4/16 януари 1878 г. капитан Бураго докладвал, че Пловдив е свободен. Ударът бил толкова неочакван, че когато драгуните влезли в помещението на гарата, изправили се пред богатата току-що наредена трапеза на турските командири. На сутринта, като се изкачили на тепето, любопитните пловдивчани погледнали на юг и видели, че цялото поле било затрупано с изхвърлени дрехи, патрони и оръжие. Покрай багажа се въртели уплашени коне.
