Владиката гледа себе си на гигантски портрет в кабинета си
Николай в скромното си имениеСлагайте очилата, защото погледът ви ще се умори от смирение. Под тепето не препоръчва този репортаж на хора с лабилна психика, с неплатени сметки за ток, с празни хладилници и пусти стомаси. Ще ви преведем с Виртуална 3D разходка из покоите на Николай Пловдивски. Виртуална- защото е като във виртуален свят, някак далечен, илюзорен, невероятен дори. 3D, защото силуетите и цветовете някак не са реални за времето, в което живеем. Не пасват на призмата и създават триизмерна блудкавост в погледа- собственото ти битие, това на просещия милостиня клетник край същите тези покои и оназ благогодат вътре в тях.
Портретът на стопанина Николай е в пъти по-голям от този на Дядо Максим (рамката диагонално)И така, ако сте сложили очилата (предупредихме ви) да тръгваме. Нека да стане ясно, че не сме нахлули с взлом в имението на г-н Николай. Промъкнахме се съвсем законно, заедно с цяла тумба репортери, дошли да отразят предизборно събитие. Никой от колегите обаче не обърна внимание на средата, в която попада, автопарка, край който минава и райската градина, в която трамбова. Тази среда някак ги заслепи. Така беше и в онзи ден, когато ние открихме тапетите в позлатения храм-паметник „Св. Марина“, а гилдията стъпваше върху тях.
Смирение във всеки ъгълВсъщност- не е нужно да описваме каквото и да било. Снимките сами говорят за себе си и за пословичната скромност на стопанина. Има някакъв опит за реставрация на старата сграда и интериора й, от който се е пръкнал един кичозен, бутафорен опит за духовно охолство. Същото като в „Св. Марина“- бална зала вместо храм на духа. Колкото до прословутите тапети- и тук е фраш с тях. Има религиозни, има и просто дизайнерски. Както си му е ред- всичко е в злато. Няколко твърде, твърде стари икони са като залети с позлата, в която старината, историята и посланието на самата творба се губят, бледнеят, резилят. Столове- възрожденски, с дърво и плюш. Тронове- златни. Завесите- златни. Рамките на картините- златни. Полилеите- златни. Килимите- червени, с бели фигури. Дървените резбовани тавани- съхранени. Версаче мотиви тук и там. Смирение и скромност навсякъде. В пода, в ъглите, във въздуха
Златен трон в заседателната заладори. Градината- неописуема. Поддържани маслинови дръвчета, палми и екзотични зеленини, стриктно оформен райграс, а край тях- джип и лимузина с еднакви номера.
Най-силно впечатление от всичко обаче правят портретите в златни рамки на стените. Там, между иконите. Лица на висши духовници. Един малък портрет на покойния дядо Максим в личния кабинет на владиката. А диагонално от него- гигантска, на фона на останалите, картина… с лика на самия Николай Пловдивски. Очите от платното гледат точно към бюрото от скъпо дърво на оригинала, на
прототипа. Сякаш Николай се съветва с очите на самия себе си, щом взима някакво решение.
„Суета, любимият ми човешки грях“, бе казал героят на Ал Пачино в „Адвокат на Дявола“. „Смирение, любимата ни християнска добродетел“, бихме го поправили ние… Стига да не си бяхме забравили 3D очилата!
Има и тапети, като тези в храм-паметник ‘Св. Марина’
Градинката