Иван Тодоров от Занзибар, през Норвегия и обратно в Пловдив
Имало едно време едно дете. В училище му казали, че не става за музикант. Тогава то се амбицирало и доказало обратното. Не му стигнало това и малкото момче покорило света. Така започва приказката на Иван Тодоров. Днес той е на особена почит зад инструментите си в хотел Лайпциг.
Като всеки младеж по онова време, той също е ходил в казарма. И като никой човек по онова време е прекарал военната служба в музика и само музика. Не е хващал пушката, рапортувал е с палките. Иван е свирил за младите униформени на барабани във фолклорни и рок оркестри. Както и по масата с ножове и вилици.
Возил се е на двата единствени, дунавски, български кораби през 1993 година близнаци – „София“ и „Русе“. Там без да иска е научил немски. Попадал е и в абсурдната ситуация да обяснява на англичанин какво иска да каже друг англичанин. Весело му е било. Преди ерата на мутрите, на мода бяхме ние музикантите, казва Иван. Жените ни обичаха, допълва с очевадна носталгия по тези години Тодоров.
Българите сме много гъвкави относно изпълнението на различни стилове музика. Не сме закоравели като западняците, смее се българският музикант. Изръчкал е половината свят. Но сърцето му е на Черния континент. Бил съм на бившия пазар за роби в Занзибар. Сега там се продава риба. Няма ден в живота ми, през който да не мисля за Африка. Въздействащо е, казва дългогодишният корабен музикант. Най-странното място, на което съм свирил обаче е Норвегия, в Гейрангер. В покрайнините се разхождаш по тениска, а малко по-горе, сняг вали. Там съм пял парчета на Франк Синатра. Возил съм се на кораб, на който има 14 националности. Ноев ковчег, спомня си Иван.
Сеща се и за една смешна случка, която все още разказва. Имало е шоу с името Around the world. Вечер на класни гости и коктейли. Сливане на традиции и обичаи от страните. Тогава капитанът на кораба настоявал за една неприлягаща песен за тържеството, а именно „Гонила ме, мале“. Отказвахме, оправдавахме се. И там, сред Индийския океан, все пак свирихме „Гонила ме, мале“, смее се Тодоров.
Научих чужденците на Трифон Зарезан, когато пихме вино. На Великден по наш стил, когато ядохме агне, а нашите момичета боядисваха яйца със странна боя, омазани до лактите, защото нямаше специална смес. Показахме им Баба Марта. Бяхме нещо като посланици на страната ни по корабите. Хората попили от българската култура с удоволствие и интерес. Друснахме хоро за нашите празници, което кениец го поведе, а след него италианка.
На този кораб плаках. Тогава получихме информация, че Емил Димитров е починал. В миг започнахме да пеем „Моя страна, моя България“ не можах да спра сълзите си, а и не исках. Отдадохме почит на хиляди километри от страната ни. Беше силен момент. Хората не разбраха кой е той, но това нямаше значение. Те спряха да ядат и пият, когато чуха песента.
Новото при мен е, че вече съм пловдивчанин. Построих си къща сам самичък. Покрив, дограми, плочки, боя, изолация. Ще има и стая за музика. Моят дом си е наистина мой.
