Тя е сигурна, че е с български корени, макар че продължава да търси информация за родословното си дърво
Ребека преподава английски език на учениците от ЕГ „Пловдив“
Влюбена е в града и иска да остане и след края на програмата за обучение
Да дойда в България беше като завръщане у дома, казва младата дама
За мен успехът е да си доволен от работата си, да избереш нещо, от което светът се нуждае и да се стремиш към промяна
Паулина Гегова
Продължаваме рубриката, в която ви запознаваме с чужденци, избрали Пловдив за място за живеене. Ставаме свидетели, че тяхната бройка се увеличава. Нещо ги привлича към китния ни град, но днес ще ви запознаем с един по-различен случай. Случай на човек, млада жена, която иска да остане в Пловдив, но не може.
Ребека Ан Странева е американка, родена в Пенсилвания. Живяла е и учила в Бостън, работила няколко години в спешно отделение, знаеща няколко езика, сред които и български.
И не, българската й фамилия не е съвпадение. Макар историята около произхода й да е замъглена и обвита в мистерия, Ребека е силно убедена, че корените й са български. Всичко започва, когато двама братя на около 18 години хващат кораб от Балканите и заминават за Ню Йорк, за да избягат от съветския тоталитарен режим. Ребека предполага, че те бягат, за да не бъдат военизирани. Веднъж озовали се в САЩ, те искат за изживеят американската мечта и създали семейства, напълно погълнати от тази идея. Въпреки всичко, бабата и дядото на Ребека са проявявали балкански начин на мислене и живот. По отношение на кулинарията, на суеверията и традициите. Прекарала е седем години в търсене на корените си поради липса на документация. В един момент открива словашко семейство със същата фамилия и веднага заминава, за да се запознае с тях, но в последствие става ясно, че нямат никаква роднинска връзка.
Но да се върнем в Бостън. В колежа е задължително да учиш чужд език, ако искаш да завършиш, затова и е избрала български, без изобщо да се замисля в какво се забърква. Признава, че е много труден, но тя чете доста добре, разбира какво й се говори, но колкото до свободното общуване, все още е далеч от него. Като абсолвент се е записала в програма, която й позволява да преподава в България, но тогава отхвърлят кандидатурата й. Страстта й към страната се засилва, когато през лятото на 2012г. идва тук на семинар и се влюбва в хората и природата.
Затова, когато напуска бостънската болница, в която работи, се записва в колаборационна програма между фондация „Америка за България“ и Fulbright и така я пращат в Пловдив като част от група от 30 преподаватели по английски в различни български училища.
Да дойда в България беше като завръщане у дома. Тук съм от септември, миналата година и не искам да си ходя. Знам, че бях добър медик, но заради цялостната система, не бях щастлива. Не ми харесва идеята за американската мечта. Всичко там е забързано, всеки натъртва колко е зает, как трябва да си успешен, заможен. Тези критерии не са за мен. За мен успехът е да си доволен от работата си, да избереш нещо, от което светът се нуждае и да се стремиш към промяна. Тук усещам, че наистина мога да постигна нещо, обяснява Ребека.
Тя преподава английски език в Езикова гимназия „Пловдив“ на 8-ми и 9-ти клас. Признава, че има брилянтни ученици, с които родителите трябва да се гордеят. Адски много ги обича, а те обичат нея. Искат да прекарват време заедно и извън класните занятия. Сформирала е група, която се състезава на национално първенство по креативно писане на пиеса. Освен това помага на Фондация Пловдив 2019, провежда различни курсове, като цяло е силно обвързана с обществото. Толкова обича България, че кучето й в Щатите се казва Мечка, кръстено на персонаж от първата българска детска книжка, която някога е прочела. В Пловдив пък, е осиновила котка с тежкото име Бисер. Впрочем, тя обича да тренира езика и чете само на български. Едно от любимите й занимания е да се разхожда по Четвъртък пазара и да си говори с продавачите. Има си и любим цветарски магазин, където учи собственичката на имената на цветята на английски, а в замяна, собственичката й ги обяснява на български.
И докато всичко изглежда прекрасно за Ребека, се стига до един момент, в който животът й се преобръща и тя разбира, че няма как да остане в любимия си Пловдив. Проблемът се състои в това, че визата й изтича през месец август. От 30-те преподаватели пръснати по различните краища на държавата ни, Американското правителство позволява само на малък брой хора да останат да преподават за две години. Останалите трябва или да намерят друг начин да пребивават в страната, или да намерят друго място за реализация, защото програмата е единична за всеки участник. За жалост, Ребека не е от избраните.
Идеята да напусна децата ми къса сърцето. За жалост не мога да взема гражданство толкова лесно, а и заплатата на учител е доста ниска и трудно се живее с нея, ако не се занимаваш и с нещо странично, споделя Ребека.
Единственият начин, по който младата американка може да пребивава в Пловдив, след края на програмата, е някоя компания да я наеме като постоянен кадър, но ще трябва и да спонсорира работната й виза, което е обвързано с много бюрокрация, средства, а като времеви диапазон не се знае къде ще му излезе краят.
Толкова обикнах града, че привличам дори мои приятели да го посещават. Никое място не е съвършено, но когато прегърнах Пловдив и духа му, осъзнах какъв голям контраст има с Бостън. Сигурна съм, че мога да се върна в Щатите и да спечеля много повече пари, но не това е целта ми. Парите не винаги те правят щастлив. Има огромна разлика между това да живееш, за да работиш и да работиш, за да живееш. Искам да помогна на учениците си да открият нови хоризонти, които дори не знаят, че съществуват. Да виждам как умовете им работят и се провокират всекидневно от нови знания и преживявания. Да покажа на младото поколение потенциала, който страната им притежава, че живеят на красиво място и не е нужно да го напускат. Защото точно те имат силата да го променят в положителна посока, а аз съм оптимист за бъдещето на България, казва още Ребека, която е изправена на кръстопът. Тя желае да се реализира в Пловдив, но е притисната от ограниченията на политическия свят.
Едно обаче е сигурно – учениците от Английската гимназия нямат намерение да се предадат и ще направят всичко възможно да задържат любимата си учителка.
