Насилието между деца в България се повишава, а хората все по-често разпознават различните му форми като сериозен проблем – три четвърти от българите го поставят сред водещите обществени заплахи. Българите твърде често се питаме един друг “чия е вината”, но когато се стигне до реален инцидент, общественият глас стихва: само 11% от родителите подават сигнал, когато детето им стане жертва, а едва 3% търсят институционална реакция, когато собственото им дете прояви насилие.
Най-честата реакция е… липса на реакция. В над една трета от случаите дори няма разговор с пострадалото дете. Семейството остава затворена система, а проблемът – премълчан. Данните са от национално представително проучване, реализирано от изследователска и консултантска компания ESTAT по поръчка на фондация „Лъчезар Цоцорков“. В него участват 1006 респонденти на възраст между 25 и 64 години, от които броят мъже и жени е по равно. Проведено е в периода 26 февруари – 06 март 2025 г. на територията на България.
„Промяната започва, когато спрем да питаме „Кой е виновен?“ и започнем да питаме „Какво можем да направим и как можем да помогнем?“ Насилието е проблем на обществото ни, който не бива да се пренебрегва. Време е да спрем да говорим за инциденти, а да работим за това да не се стига до тях. А това започва от средата, в която израстват децата.“, коментира Мариета Гечева, Програмен директор „Закрила на деца“, Фондация „Лъчезар Цоцорков“.
Насилието между деца – разпознато, но премълчано
Според данните 75% от българите определят насилието над деца като водещ обществен проблем, а още 20% го поставят сред най-сериозните предизвикателства на нашето време. Повечето анкетирани виждат в него пряк път към престъпност и социална несигурност – 71% свързват насилието с нарастваща престъпност, а 58% – със създаване на рискова среда за всички деца
Повече от половината анкетирани родители (59%) споделят, че детето им е било жертва на насилие, а 63% признават, че детето им е проявявало насилие – независимо дали спрямо друго дете, възрастен или дори животно. Въпреки тези данни, темата остава обвита в срам и мълчание.
„Тревожна е тенденция в отношението към децата, които упражняват насилие. Повечето родители избират да не търсят подкрепа от институции или други възрастни. Проблемът остава затворен в семейството. Всяко семейство го преживява индивидуално, но ефектът от него е обществен, колективен. Имаме огромна нужда от развиване на социално-емоционални умения при децата от най-ранна възраст – умения като познаване на собствените емоции, състрадание, създаване на приятелства, в противовес на призивите за агресивни действия, завист и доминиране, които за съжаление толкова често виждаме в социалните мрежи като модели на поведение сред децата.“, споделя Мариета Гечева, Програмен директор „Закрила на деца“, Фондация „Лъчезар Цоцорков“.
Въпреки разпознатата тежест, обществото все още реагира мълчаливо и с колебание. Само 11% от родителите подават сигнал, когато детето им е било жертва. А когато самото дете е проявило насилие – този дял пада до едва 3%. Разговорите с детето не са гарантирани: 38% от родителите изобщо не разговарят с пострадалото си дете след инцидент. „Да научим децата на състрадание започва с нашата смелост да говорим.“ – призовава Йоана Маринова, Изпълнителен директор, фондация Лъчезар Цоцорков”.
Причините: познати, но недоосмислени
Обществото е в състояние да посочи водещите причини за детската агресия. Почти 80% я свързват с насилие в семейството и липса на родителски контрол, а 65% – с негативно влияние от връстниците. Липсата на емоционална подкрепа и разбиране се разпознава като причина от близо 47%. Въпреки това системни фактори като бедността се пренебрегват – едва 23% я посочват като основна причина, което разкрива липса на разбиране как влияе социално-икономическата среда върху децата.
Време за промяна: от вина към поемане на отговорност и действие
Фондация „Лъчезар Цоцорков“ насочва усилията си към промяна във възприятието за насилието – от търсене на виновен към изграждане на култура на споделена отговорност, защото “ако позволим насилието между децата да се разпространява, рискуваме да отглеждаме поколение, откъснато от българските ценности – на взаимопомощ и добросъседство, принадлежност към общността и отговорност към другите”, добавя Йоана Маринова, Изпълнителен директор, фондация Лъчезар Цоцорков”.
Всяко дете носи своята история – и понякога тя е белязана не само от видими, но и от невидими форми на насилие: емоционално пренебрегване, всяване на страх, изолация. Затова всеки възрастен – родител, учител, социален работник, полицай – има собствена роля в предотвратяването и прекъсването на този цикъл, а заедно като общество (граждани и държавни институции) дължим на себе си ясна концепция за правосъдието за деца, нов закон, специализация на съда. Само когато има осъзнаване, че насилието не е чужд, а споделен проблем, ще може да се премине от реакция при отделни инциденти към устойчиви действия това да не се случва.
