И днес някои не могат да проумеят, че Паисий Хлендарски е една от най-изявените личности на Балканите през XVIII в.
Летописецът е знаел поне 6 езика, негово дело е първото пътешествие на български книжовник, предприето с историографска цел
Владимир БАЛЧЕВ
Повече от век учените спорят за Паисий Хилендарски. Едни го наричат публицист, други – литератор, трети – самоук историк. Чуват се и гласове, че “История славяноболгарская” е наивна, пълна с грешки, дори някои сипят лекомислени обвинения, че летописецът имал навик от време на време да измисля по нещо, за да подсили въздействието на творбата си. Напразно истинските специалисти обясняваха, че Паисий е незаслужено подценяван. Цялата работа е в това, че за летописеца се знае прекалено малко – известни са само откъслечни факти, повечето доста несигурни. Останалото са предположения, размишления и бележки.
Едно обаче е сигурно – „История славяноболгарская" преобръща живота на българите, посочва на цял народ пътя за оцеляването и възкресението. Такъв обрат не може да се направи от случаен човек. Обратът, сочи историята, се подготвя от изключителни личности, а случайните хора могат да скалъпят единствено преврат. Не може да бъде случайност и това, че върху личния печат на Паисий Хилендарски е била изобразена птица¬та феникс, възкръсваща от пепелта.
Васил Друмев, първият изследовател на Паисий, още през 1871 г. възкликва: „О велик е Отец Паисий!". Впоследствие тези думи се чуват и от именити европейски учени. Какво са имали предвид, става ясно далеч по-късно, когато историците изследват буквално всеки ред от „История”-та. Следват изненада след изненада. Оказва се, че Хилендарския монах е прочел много повече документи, отколкото споменава. Голяма част от тях не са оцелели до наши дни. Оказва се още, че през XVIII в. Отец Паисий е най-добрият познавач на старобългарската литература. Той издирва грамотите на българските царе, разпилени из атонските манастири, познава творбите на средновековните български писатели, анализира житията на светците. Две изречения от „История”-та водят до неочакваното откритие, че първият наш историк е прелиствал Именника на българските ханове. И това е станало точно 100 години преди този забележителен документ да стане известен на науката. После, едва век след смъртта на Паисий, се появява негов достоен заместник.
Познаването на старобългарската литература е нещо обяснимо. Нормално е още това, че летописецът познавал добре съвременната му руска и сръбска литература. Едновременно с това обаче Паисий анализира как гръцките преводачи предават български текстове, което пък говори за завидно познаване на гръцкия език. Колкото до старогръцки, учените категорично твърдят, че бил непознат на Хилендареца. Интересно откъде идва тази категоричност при оскъдицата на факти? Иначе повечето учени приемат, че Паисий Хилендарски е знаел турски език. И не само го знаел, но от творбата му се вижда, че ползвал немалко турски съчинения. В „История"-та се долавят още следите на информация, която може да се намери само в книги на влашки език и дори на латински. Такова предположение е може би стряскащо за съвременните учени, но нищо не ни дава повод да изключим подобна възможност. А иначе, споменаването на латинските съчинения е логично, защото латинският е основен език за историческата наука през XVIII в. Така че нямаме никакво основание да пропуснем въпроса дали Паисий е знаел латински език. И още една бележка на Хилендарския монах, която чака отговор от неговите изследователи – Паисий започва разказа си за еничарите със следните думи: „ В една кратка немска история се намира подред за турските царе…”
Само че Паисий не е историк, контрират неверниците. Как да не е историк Паисий Хилендарски, след като всяка негова дума се базира на документи, а летописецът успява да отсее най-важните свидетелства, да стигне до най-точните изводи. И ако все пак греши, то е заради грешките на авторите, които е ползвал. Всъщност десетки години по-късно ще стане ясно, че Зографската грамота на Йоан Калиман, която Паисий Хилендарски приема за автентичен документ, е късна компилация, създадена върху основата на предания и фрагменти от оригинални грамоти. В наши дни тя е известна като Калиманова подправена грамота, но за да се стигне до този извод е трябвало няколко поколения изследователи да подредят наличните извори, да отсеят съмнителните текстове и да създадат пълни удобства за днешните кабинетни учени. А къде са тия удобства за проигумена Паисий, който с дни и седмици трябвало да пътува до едно или друго селище, да търси стари ръкописи, да разпитва, да умолява. Това е събирателска пработа, която изисква многогодишен къртовски труд. Затова след известието на Паисий, че започнал работата по „История”-та през 1761 г., трябва да отворим скоба и да обясним, че става дума за обобщаването на събрания през годините материал. За броя на тези години, преминали в неуморна събирателска дейност, не можем да кажем нищо. И надали някой някога ще може да ги уточни.
Проф. Илия Конев откри едно противоречия в обясненията на Паисий Хилендарски. В предговора на „История Славянобългарска”, започнат преди 14 март 1761 г., авторът споделя: „Аз прочетох много и премного книги и много време търсих прилежно, но никак не можах да намеря”. Само три месеца по-късно йеромонахът твърди точно обратното: „Всички народи на земята знаят българите и във всички истории се свидетелствува и се намира писано”. Точно през тези три месеца е пътуването на летописеца до „немската земя”. Пътешествието е от една страна по уреждане дела на Хилендарския манастир, а от друга страна е свързано със събирателската дейност на Паисий. Явно в този заключителен етап от написването на историята, Хилендареца е попаднал на нови, неизвестни за него източници. Това е станало в рамките само на 25 – 30 дни. Всъщност, твърди проф. Илия Конев, това е първото пътешествие на български книжовник, предприето с историографска цел. При това успешно. Това дава повод да говорим за същинска изследователска дейност.
Да спрем дотук и да направим равносметка – излиза, че летописецът е знаел поне 6-7 езика. И понеже имал желание да научи колкото се може повече, чел неизвестно колко книги на тези езици. И не само четял, но едновременно с това анализирал текста.
Да припомним, че „История славяноболгарская" е завършена през 1762 г., а исто¬рията на Сърбия се появява през 1894 – 1895 г, след 10 години се издават откъси от „Хроника на румънците" и историята на Словения. Съчиненията на съседите обаче са далеч от това, което Паисий дава на българите. Тогава, когато нацията е застрашена, Хилендареца посочва миналото като опора – то е онова здраво място, където българите могат да стъпят, за да тръгнат към бъдещето. Посланието на Паисий е уникално – то е и история, и публицистика, и литература, и политически трактат, и на¬ционална програма. Прозрението на Паисий го отвежда не година или десет, а век напред. Тъй че в случая говорим за една от най-изявените личности на Балканите през XVIII в.
След тези факти звучат кощунствено обясненията, че Паи¬сий Хилендарски бил прост и необразован монах и само от любов към отечеството се напънал да напише история. Наистина сам Паисий се нарича необразован, но такъв бил обичаят навремето. Защото хартията се смятала за свято място, а самохвалбата – за непростим грях. Оттук и извиненията на старите книжовници към читателите за това, че са дръзнали да запишат нещо върху листа Това е истината.
