Далавера с оръжейни доставки погубила Гюро Михайлов и другарите му

Изгорелите войници в щаба на Източнорумелийската милиция са първите бойни жертви на младата българска войска

Във Френската военна академия изучавали подвига на Гюро

Владимир Балчев

През нощта на 24 декември 1880 г. Пловдив бил разбуден от изстрели. Първоначално гърмежите се чули в ниското край Марица, после постепенно се разнесли из целия град. Тази сигнализация означавала само едно – някъде е избухнал пожар. Хората бързо наскачали, за да видят мястото на бедствието. Знаели от опит какво може да стане, ако се забавят – дървените къщи били като барут: само да ги захапе пламъкът  и за броени минути се превръщали в огнен капан.

Оказало се, че гори щабът на Източнорумелийската милиция. Голямата триетажна сграда се намирала точно върху мястото, където днес е Музеят на Съединението. Някогашният конак на Изет бей бил изцяло от дърво. На първия етаж имало четири големи стаи, на втория – седем, а на третия – шест помещения. На първия етаж се пазело знамето на дружината,  вторият бил за кабинети на командирите, а на третия етаж се намирала касата на дружината и помещения за част от персонала. Именно тук в 21 часа застъпил на пост Гюро Михайлов. Първото и последно дежурство на момчето от близкото село Розовец. Само час и половина по-късно Гюро щял да изгори като факла.

Постът при знамето на първия етаж първи забелязал пламъка и вдигнал тревога. Веднага дотърчал началникът на караула с останалите войници, а малко по-късно празното място около горящата сграда се изпълнило с народ. Пристигнали и големите началници, а край тях причитвали сакаджиите, които носели пълни мехове с вода да гасят огъня. После дошла и пожарната команда с една малка примитивна помпа, но като видели, че не могат да направят нищо, огнеборците започнали да обливат с вода съседната сграда, до която достигали пламъците. За познавачите на пожарите в Пловдив било повече от ясно, че битката с огъня е безнадеждна. В такива случаи най-добре било да се грабне едно-друго, после бързо да се бяга. Време за изнасяне на багажа нямало, всяко забавяне можело да се окаже смъртоносно. Знаели го и войниците, но трябвало слушат началниците. А там бил най-големият началник – самият генерал Щрекер, известен още с името Рашид паша, тъй като повече от двайсет години заемал ръководни постове в турската армия.

Първата работа на войниците била да изнесат знамето отвън и поставят пост пред него. После били изнесени част от документите. Едва тогава, с мълчаливото съгласие на генерала, караулът се упътил по стълбите към третия етаж, за да освободи от поста Гюро Михайлов. Били загубени безценни минути. Младият войник продължавал да пази парите на дружината, които се намирали в един дървен сандък. Нито знаел Гюро колко пари има в сандъка, нито си задавал подобни въпроси. Новобранецът имал зад гърба си едва три месеца и девет дена служба, а това била първата отговорна мисия в неговия кратък живот. Знаел още, че не може да напусне поста си, докато не го освободи караулният началник. И наистина караулният началник с трима войника тръгнал към него. Само че стълбите вече ги нямало – огънят ги погълнал със страховито бучене и вече никой не можел да се качи нагоре. Нямало път и назад, тъй като вратата на сградата се оказала залостена. Кога и как е станало това никой не разбрал в суматохата. Войниците били обречени. Горящите греди рухвали с трясък, сринал се подът на втория етаж и това било краят.

При избухването на пожара, на третия етаж в дървената сграда имало още двама души. Като видели пламъците, те хукнали към прозорците. Надявали се, че там ще има стълба или нещо друго, но се оказало че опитните немски офицери не направили нищо да помогнат на войниците. Нямало друг начин да се спасят, освен да скачат от високото. При падането първият си счупил двата крака, а вторият тежко контузил гръбнака си. По-късно войниците разказали, че докато търсят подходящ прозорец, влезли и в касата на дружината, но Гюро Михайлов отказал да тръгне с тях, докато не дойде смяната му. Това били единствените оцелели от пожара.  Останалите загинали. Четиримата на партерния етаж били затрупани от отломките, а от Гюро Михайлов на третия етаж останали само железата на пушката и токата на войнишкия му колан.

На сутринта всички говорели за трагедията. Шушукало се още, че виновник за пожара е капитан Фитсау и неговите приятели, които въртели далавери с оръжейните доставки. Някои от младите български офицери открито обвинили немеца, но началството си запушило ушите. Нито било направено разследване, нито били потърсени причините за пожара. За да сложи край на скандала, генерал Щрекер изпратил сънародника си в Айтос. Тук Фитсау бил заловен да изпраща антибългарски дописки до вестник “Нойе фрайе пресе” и незабавно бил изгонен от Източна Румелия.

Сред свидетелите на събитието бил и подпоручик Стилиян Ковачев, впоследствие български генерал и герой от Балканската война. Още с пристигането си, той се обърнал към един от чиновниците в щаба: „От Нова година нови смет­ки!”, намеквайки за слуховете, че се правят далавери с доставките на оръжие.  Изшъткали му да млъкне, тъй като току до подпоручика бил генерал Щрекер. Младият офицер обаче повторил думите си на още по-висок глас. Стилиян Ковачев, както и повечето български офицери, бил убеден, че пожарът не е случаен и целта е да се унищожат следите на извършените злоупотреби. Генералът се направил на глух и отстъпил няколко крачки назад.

На другия ден подпоручик Ковачев бил включен в комисията, която трябвало да издири останките на загиналите войници. Гюро се намирал точно там, където пропаднала касата на дружината. Останките на другите  бойци обаче не били открити. Нямало ги и под коридора към касата на дружината, и под стълбището. Това били единствените възможни места. Едва след няколко часа комисията попаднала на четири купчинки пепел с парчета кости. Останките били открити в клозета, точно до входната врата на сградата. Станало ясно, че другарите на Гюро направили опит да излзязат навън, но намерили залостена врата. С това разказът на Стилиян Ковачев за трагедията през далечната 1880 г. завършва. Днешният читател може да отсъди, че в случая става дума за убийство. Може и да е така, но може и да не е. Днес няма как да отсъдим – огънят и отминалите над сто години са унищожили всички следи…

Тъй като караулната служба по мирно време се приравнявала с битките на бойното поле, приема се, че това са първите жертви на новата българска войска. На 30 декември 1880 г. петимата загинали  били изпратени от цял Пловдив. На това събитие Иван Вазов посветил стихотворението  си „При гробът”:

„Спете тихо, служители прости

на дълга, на светата родина,

мир на ваште страдалчески кости,

чест на вашта скръбна гробнина!

            ………………………………………………

Спете тихо.. . България праща вам венец

и от зло се не плаши,

таквиз синове честни дор ражда,

дор  я  кичат гробове  кат  ваший."

Лека-полека времето заличило подробностите около това паметно събитие. Появили се набедени познавачи, които превърнали историческия разказ във фатмашки фолклор. Докато у нас се разправяли небивалици, във Френската военна академия изучавали подвига на Гюро Михайлов и другарите му.

Вместо послеслов: Три години след пожара в Пловдив, по молба на Алеко Богориди, управител на Източна Румелия, генерал Вилхелм Шрекер (Щрекер паша) бил освободен от поста командир на Източнорумелийската милиция, заради откритата му дейност срещу българските интереси. Веднага след завръщането си в Турция, бил назначен за дивизионен генерал в артилерийско-инженерния комитет при Военното министерство.