Общинският съветник- редник в града, в който културата е генерал

Георги Ганев

С тези редове вземам отношение към публикацията на Теодор Караколев със заглавие „Кауза: Как да не ни личи, когато не знаем какво гласуваме и защо сме общински съветници” отпреди три дни, 15 октомври. През юни 2019-а, все още от Англия, изразих доброжелателното си несъгласие с негова позиция в своя коментар „Публикофил ли е…”. И тогава не познавах лично, и сега не мога да кажа, че познавам г-н Караколев, защото не броя за някакъв актив факта, че говорихме две минути с него преди около една година в двора на Етнографския музей в Стария град – в качеството ни на участници в един от литературните маршрути на издателство „Летера”. Посочвам това изрично, за да не бъда обвинен дори на ум в някакво шуробаджанашко пристрастие, разбирайте приятелско или колегиално. И веднага казвам: тогава 2-минутен разговор, а сега категорично желание за 20-минутно ръкостискане – поздрав за позицията му. И още: ако той е войвода на чета с такава позиция и кауза, нека знае – Георги Ганев е готов за знаменосец в тази чета.

И как иначе. Щом си общински съветник в град – Европейска столица на културата, ти си ДЛЪЖЕН ДА ЗНАЕШ. Особено когато иде реч за общински дела. Тук не говорим за кмета – той си има ресорни заместници и цял легион съветници. Не става дума и за районните кметове – аз за 21 години в Пловдив намерих единствено двама, с които можех да си говоря за книги и духовност. Борислав Инчев и Георги Титюков. Останалите – кой ловджия, кой спортист и т.н. Но нека бъда разбран правилно – те не са и длъжни да знаят и чувстват нещата изтънко, длъжни са само да бъдат доброжелателни. Същинската им работа на културната нива има кой да я свърши.

Общинският съветник обаче е друга бира и тя задължително трябва да е силна, а не гола вода, с ударение на „во”. Общинският съветник, дори и в началото на мандата си да не е съвсем подготвен, е длъжен като новобранец да учи устава на казармата, наречена „Пловдивска култура”. Защото в този град, пък и не само, СЕ СЛУЖИ. Иначе пак служиш, но за вдъхновение на епиграмистите и карикатуристите, особено когато публично се показваш неподготвен. И каква благосклонност на съдбата, че г-н Караколев не е такъв, а е журналист. Е, аз съм от епиграмистите, и то от жлъчните, а приятел ми е карикатуристът Милко Диков. Нейсе, засмей се – както обичах да казвам като студент на нападнатите от тъга.

Та, г-н Караколев, засмейте се и продължавайте да се смеете на всяка хула по Ваш адрес. Видях доста в коментарите, ще има и други. Колкото до Вашия герой – нищо лично към него, нито пък го познавам. Писането ми тук е прицелено към всеки общински съветник по принцип. В моето разбиране (и тук виждам в аванс усмивки) ОБЩИНСКИ СЪВЕТНИК – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО. Не, не позирам. За мен общинският съветник е институция не по-малка от депутатската. И не за друго, а защото в твоя град лично те познават много хора. В малкия град – всички. А от това отговорността ти може да се окаже непосилна.

Как биха реагирали повечето днешни общински съветници, ако преди да са станали такива, са на моето място през далечната 1991 година? И то в 28-хилядния Троян, в който ме познаваха и кучетата, и рибите в Бели Осъм. Тогава, с четири години редакторска работа зад гърба си в седмичник в Троян и всекидневник в Ловеч – областен град още на Плевен, Габрово и Велико Търново, –  и с двегодишно писане на свободна практика, бях поканен на конфиденциален разговор от тогавашния председател на СДС в града Христо Димитров. С него беше и поетесата Блага Димитрова, която изразяваше и мнението на своя съпруг – литературния историк и главен редактор на в. „Демокрация” Йордан Василев. Същия, когото две години по-рано бяхме избрали за депутат от Троянския избирателен район в епична битка с генерал Добри Джуров, министър на отбраната, родом от близкото село Врабево, сол (таш…) байрак на Тодор Живков, Андрей Луканов и други червенокановци. Тук няма нито буква политика – става дума за хора, които надигат кани с червено.

Та тогава ми предложиха да вляза в листата за кандидат за общински съветник. В първите в България свободни местни избори, проведени точно преди 30 години и пет дни – на 13 октомври 1991-а, заедно с изборите за 36-о Народно събрание. И то на място в листата, което е „80 % избираемо” – цитирам. Отказах след 30 минути разговор на други теми, през които хем разговарях, хем мислех. Отказах заради голямата отговорност на ИНСТИТУЦИЯТА ОБЩИНСКИ СЪВЕТНИК – в един град-огледало, в който се виждаш в лицата на познати хора. И ако не си на висотата на гласа, който ще пуснат за теб, всяко тяхно лице ще е дуло, което ще те гледа в упор. Какво се случи ли? Ами човекът, когото сложиха в листата, стана общински съветник, а след още няколко години – и депутат. Неговото име е Минко Христов, тогава директор на СУ „Св. Климент Охридски” в Троян.

Изпуснал си голямата далавера, бъзикат се с мен Дворяните – комшиите от двора ни в Пловдив, с които сядаме почти всяка хубава вечер. Всякакви са те – имаме художник, геодезист, инженер, шофьор, работници и няколко съпруги, до една красавици. Всички те са хората на Пловдив, г-н Караколев, всички те са най-истинските майни, с които ми е най-пловдивско и най-густо. Аз за тях си пиша книгите. Пишете си и Вие за тях материалите и да не Ви пука. Те са най-високият Ви форум. И не за друго, а защото точно с тях четохме и обсъждахме Вашия коментар. И го одобрихме. Нека Истината да Ви е съпруга и любовница, останалото е лесно – да сте мъж.

Е, заболя ли Ви ръката от това 20-минутно ръкостискане, изтръпнаха ли ви пръстите? Пазете здрав показалеца – има много пъти още с него да натискате журналистическия спусък.