Мариам Фирузи се връща към променения Техеран, Игор Шилер изследва спомените за детството, Франциска Легат снима меланхолията на емигрантите от постсоциалистическа Европа, а Бедрос Азинян показва как принадлежността към родината надживява физическото разстояние
Паметта не е просто онова, което пазим от миналото. Понякога тя е опит да разберем какво се е променило в родния ни град, друг път – да се върнем към детството или да осмислим усещането за принадлежност към държава, която вече не съществува. Тези различни лица на паметта се срещат във фотографиите на Мариам Фирузи от Иран, Игор Шилер от Сърбия и Нидерландия и Франциска Легат от Унгария, представени на откриването на Международните фотографски срещи в Пловдив.
Тазгодишното издание на фестивала е под надслов „Памет и идентичност“ и продължава до 31 октомври. В Балабановата къща с представени проектите на тримата международни участници, чиито работи поставят личните истории в контекста на политическите промени, миграцията и отношенията между минало и настояще.
Техеран през погледа на една завърнала се фотографка
За Мариам Фирузи фотографията се оказва начин да се върне към града, който познава, но който вече не е същият. В Пловдив тя представя три серии – „Винаги има дистанция“, „Четене сред улиците на Техеран“ и „Техеран 2026“, създадена специално за Международните фотографски срещи.
Първите две серии са резултат от работа, започнала преди 12–15 години, и проследяват промените в отношенията между човека и градската среда. В тях се преплитат темите за принадлежността, дистанцията между родината и емиграцията и възможността човек да намери своето място в един променящ се свят.
Друг от проектите ѝ е създаден в Париж през 2022 г. и представя артисти имигранти, предимно от Иран, но също от Украйна и Афганистан. Историите им поставят въпроса какво се случва с идентичността, когато човек живее и твори далеч от мястото, което нарича дом.
Най-новата серия на Фирузи е резултат от завръщането ѝ в Техеран след повече от десетилетие. Тя разказа, че това се е оказало трудно преживяване, но работата с фотографиите ѝ е помогнала да премине през него.
„Това беше наистина лекарство за мен“, сподели авторката за процеса на снимане.
В продължение на серията тя е снимала всеки ден, опитвайки се да улови как се променя градът и как новото поколение живее в среда, белязана от политически и социални сътресения.
„Техеран 2026“ е поглед към настоящето на града, но и личен опит за осмисляне на промените, които не могат да бъдат разбрани само чрез спомените за миналото.
Детството като лична митология и обща памет
Игор Шилер, роден в Сърбия през 1996 г. и живеещ и работещ в Амстердам, се връща към собственото си детство чрез фотографията. Проектът му „Познати герои“ е свързан с връщането в родината и в семейния дом, където са направени голяма част от снимките.
Животът в Нидерландия му дава дистанцията, от която да погледне по различен начин към мястото, откъдето е тръгнал. Завръщането не е просто пътуване към позната територия, а опит да преоткрие собствените си спомени и да ги превърне във визуален разказ.
В проекта участват и членове на семейството му. Баща му например е сред първите, включили се в работата, като помага на автора да изпробва част от идеите си. Така личният фотографски проект постепенно се превръща и в семейно преживяване.
Шилер е роден в Югославия – държава, която вече не съществува. Този факт добавя още един пласт към историята му за идентичността и паметта: личните спомени са свързани с място, чиято политическа и географска реалност се е променила.
Авторът не търси затворено и еднозначно тълкуване на фотографиите си. По думите му той иска зрителите да открият в тях частица от собственото си детство, вместо да следват предварително зададен код.
Защото детството е универсално преживяване, независимо от държавата, в която сме родени, и от политическите промени, които идват след него.
„Мисля, че това е връзката, която фотографията прави между личната и колективната памет“, каза Шилер при представянето на проекта си.
На фестивала той показва и филма „Кърваво евро“, свързан с фотографската му работа. Авторът ще разкаже повече за двата проекта в срещата с публиката през фестивалния уикенд.
Меланхолията на емигрантите от постсоциалистическа Европа
Франциска Легат насочва вниманието към преживяванията на хора, напуснали постсоциалистическите си родини и установили се в Западна Европа. Работата ѝ се основава на разговори с унгарци, които са избрали да живеят извън страната си.
Самата тя е преминала през опита на студентската мобилност и е живяла в различна среда от тази, в която е израснала. Именно сравнението между преживяванията у дома и в чужбина я насочва към темата за емиграцията и идентичността.
Легат разказва за усещането да бъдеш приет на ново място, докато носиш със себе си меланхолията от родината. Срещите ѝ с други унгарци в Западна Европа разкриват сходни истории – хора, които намират по-добри условия за живот, но продължават да изпитват определена тъга, свързана с мястото, което са напуснали.
За фотографската серия тя избира Берлин – град, който носи символиката на разделението и обединението, на социалистическото минало и западноевропейското настояще.
Проектът търси общото между хората, чиито биографии са белязани от сходни исторически и обществени процеси. Той поставя въпроса дали смяната на държавата и средата е достатъчна, за да се промени усещането за принадлежност, или част от миналото остава с човека независимо къде живее.
Фотографията като разговор между поколения и места
Трите проекта показват различни начини за работа с паметта – чрез наблюдение на променящия се град, връщане към личните спомени и срещи с хора, които живеят между две култури.
При Фирузи фотографията е средство да се върне към Техеран и да види настоящето му отвъд собствените си спомени. При Шилер тя свързва детството с историята на едно семейство и на държава, която вече не съществува. При Легат личните разкази на емигрантите очертават общото преживяване на хората, напуснали постсоциалистическа Европа.
Международните фотографски срещи продължават през уикенда с разговори с авторите, представяния на книги, портфолио прегледи и турове на изложбите на българските участници Бедрос Азинян и Георги Вачев.
Всички изложби от тазгодишното издание могат да бъдат разгледани до 31 октомври в различни галерии и културни пространства в Пловдив.
Бедрос Азинян: корени от камък и една Армения, която носиш в себе си
За Бедрос Азинян връзката с родината не започва непременно с пътуването до нея. Фотографът признава, че е посетил Армения едва преди няколко години, но винаги се е чувствал свързан с нея. Именно това усещане за принадлежност, независимо от физическото разстояние, е сред силните послания на изложбата му, представена в събота в рамките на Международните фотографски срещи.
При откриването на изложбата му в къща Хиндлиян доц. Мариана Дафова, която представи експозицията, обърна внимание на метафората за „корените от камък“ – образ на хората, които са далеч от родните си корени, но са останали толкова здраво свързани с тях, че сякаш са се превърнали в камък. Фотографиите, подредени в тематични групи, разказват за Армения през погледа на човек, за когото тя е едновременно лично преживяване, наследство и част от идентичността.
Самият Азинян определи участието си във фестивала като особена привилегия. Той разказа, че е израснал с Международните фотографски срещи в Пловдив още от времето, когато е бил млад фотограф – връзка, която продължава вече близо четири десетилетия.
Възможността да представи Армения по-задълбочено идва и след пет години работа и обучение, през които, по думите му, е получил подкрепа от преподаватели, насърчили го да изследва отделни теми и направления в изобразителното изкуство. Сред хората, на които благодари, бяха доц. Мариана Дафова и д-р Соня Сталкова, с които го свързва и приятелство.
В представянето си фотографът говори за Армения като за страна с дълбоки християнски корени и за съдбата на един народ, разпръснат по света. Той припомни думите на дядо си: „Господ, когато е разпределил арменците по света, ги е разпределил като солта върху хляба – те са навсякъде.“
Тази разпръснатост не заличава принадлежността, а я превръща в нещо, което се носи със себе си – в паметта, в културата и в начина, по който човек гледа на света. В разказа на Азинян връзката между българската и арменската история също заема важно място. Той се позова на поета Пейо Яворов и на неговите стихове за арменския народ, преживял трагедията на геноцида.
Така изложбата на Бедрос Азинян допълва темата за паметта и идентичността с още едно измерение: родината не е само географско място. Тя може да бъде наследство, което остава живо дори когато човек е далеч от нея, а корените му – макар и невидими – са достатъчно здрави, за да го държат свързан с произхода му.
Четири погледа към паметта
При Мариам Фирузи паметта е завръщане към променения Техеран. При Игор Шилер тя свързва детството с личната и колективната история. Франциска Легат търси общото преживяване на емигрантите от постсоциалистическа Европа, а Бедрос Азинян показва как принадлежността към родината може да остане жива независимо от разстоянието.
Четирите истории се срещат в един въпрос: какво от миналото носим със себе си и как то определя кои сме днес? Именно в това е силата на фотографията – да превърне личния спомен в образ, в който и друг човек може да разпознае част от собствената си история.
Георги Вачев: „Артистът няма възраст“
Петият автор в тазгодишните Международни фотографски срещи е пловдивският фотограф Георги Вачев, чиято изложба „Артистът няма възраст“ е представена в Драматичния театър – Пловдив.
Фотографската серия е посветена на твореца като присъствие отвъд времето. Портретите изследват отдадеността към изкуството не просто като професия, а като начин на съществуване. Вачев търси непосредствеността на срещата и човешкото присъствие, което остава отвъд възрастта.
