Асоциацията на Европейските журналисти тръгна по пътя на истинската журналистика в България
Веселина Седларска: „Свобода е не просто да можеш да казваш, а и да имаш правото да знаеш“
Асоциацията на Европейските журналисти тръгна по пътя на истинската журналистика в България, за да представи 34 истории за независими медии и отдадени на професията хора в страната. 34 разговора за състоянието на медийната среда, за свободата на словото и за журналистиката в България- такава, каквато може да бъде. Екипът на АЕЖ обхожда цялата карта на държавата, за да намери добрите примери. А такива могат да бъдат открити из цялата страна – от Свиленград до Севлиево и от Пловдив до Русе. Една от историите е за нас, за Под тепето.
През последните години разговорът за българската журналистика неизменно се върти около числото 111 – незавидното място, което страната ни окупира в световната класация за свободата на медиите на „Репортери без граници“. Политическият и икономическият натиск, неспазването на професионалните журналистически правила и стандарти, лесното разпространение на фалшиви новини, все по-ограничената свобода на словото и доминиращата автоцензура сякаш отреждат на България позицията на дъното сред останалите европейски страни по отношение на качеството на медийната среда.
Дали картината на българските медии винаги е била в толкова мрачни тонове? Отговорът е „не“. Всъщност 17 години по-рано, през 2003 г., България заемаше далеч по-перспективното 34-то място в класацията за свободата на медиите.
„Ние вярваме, че журналистиката у нас има потенциала да се изкачи отново по стълбицата, а защо не и да подобри позициите си. Вярата ни събуждат тези български медии и журналисти, които работят всеотдайно въпреки трудната среда и натиска от различни страни, създават иновативни продукти и правят журналистика в обществен интерес. Такива примери можем да намерим из цялата страна – от Свиленград до Севлиево и от Пловдив до Русе.
Неслучайно на тази страница сме събрали 34 такива истории, без да претендираме за представителност или изчерпателност. Убедени сме, че числото 34 е само началото, и историите, които заслужават да бъдат разказани, са много повече”, казват от АЕЖ.
Прочетете историите, които Асоциацията събра, и научете как можете да допринесете за това да върнем смисъла в българската журналистика. Историите разказаха колегите Весислава Антонова, Петър Георгиев и Мария Черешева.
Под тепето ще ви представи всички истории за медии и журналисти, които ни карат да вярваме, че медийният пейзаж у нас не е само в кафяво и сиво.
Веселина Седларска: „Свобода е не просто да можеш да казваш, а и да имаш правото да знаеш“
Тя е от тези журналисти, чиито текстове те ангажират емоционално и те карат дълго да размишляваш. Веселина Седларска е завършила журналистическия факултет в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е журналистика и в САЩ. В професията е от дълги години.
Работила е във редица медии, а в момента пише за коментарния сайт „Редута.бг“. Текстовете ѝ обаче се препечатват от много други медии заради резонанса, който предизвикват в обществото.
Убедена е, че във всяка професия трябва да се започва от най-ниската позиция и да се върви до предпочитаната висота без прескачане на стъпало. „Започнах в заводска многотиражка като човек редакция, бях репортер, редактор и завеждащ отдел в окръжния вестник „Сливенско дело“, после кореспондент на областния вестник „Черноморски фар“. След това кореспондент във в. „Труд“, по-късно в „Стандарт“. В радио „Свободна Европа“ бях кореспондент за Сливенска и Ямболска област. И накрая политически наблюдател последователно в „Новинар“, списание „Тема“ и сайта „Редута.бг“. През това време отказах няколко предложения за началнически позиции, за работа в София и за участие в изборни бюлетини“, разказва професионалната си история Седларска.
Ако трябва да опише в коя секция на медиите попадат текстовете ѝ, то най-краткото обяснение е – пише за „Човек и общество“. „С други думи, всичко, което е около нас и в нас самите. Но по-конкретно: народопсихология, права на малцинствата, гражданско общество, демократичните лутания на България, свобода на словото като свобода не просто да можеш да казваш, а и да имаш правото да знаеш“, изрежда тя темите, които мотивират перото ѝ.
Веселина Седларска споделя, че винаги следва обичайните стандарти на независимата и обективна журналистика: „В кореспондентската ми работа си представях информацията като водата – безцветна, прозрачна и чиста. И бързо доставена. В публицистиката по-важни са ми били дълбочината и красотата на словото. Взаимоотношението с думите е много важно за мен. Плюс едно лично решение: в 46-годишната ми практика няма и ред, написан от мен и неподписан с истинското ми име.“
Има редица награди. „Годишна награда на СБЖ – толкова отдавна, че не помня кога. Първата награда за човешко достойнство, след учредяването ѝ от проект „Права на човека“. Първото връчване на наградата „Димитър Пешев“ за етническа толерантност. Тези ценя най-много“, изрежда журналистката.
Казва, че не е получавала заплахи, но е получавала камък по главата. „Беше през 1994 г., след един мой очерк за бившата резиденция на Тодор Живков „Шато Алпия“ край Сливен, която беше превърната в хотел за секс туризъм за мъже от Германия и Италия. Едно от момичетата беше успяло да избяга, срещнах се с него и разказах какво се случва там, сутеньорите бяха известна фамилия ромски боксьори. След излизането на текста ми се обадиха непознати и държаха да знаят къде се крие момичето. Не я издадох, естествено. На следващия ден по обичайния ми маршрут за вкъщи трима души ме замеряха с камъни, един от които пукна главата ми. Аз бях приета в болница, а извършителите не бяха разкрити“, спомня си Веселина Седларска.
Сред журналистическите ѝ постижения се нареждат и тези на писател. Зад гърба си вече има пет книги: „Сънувах Мисисипи“, „Пасажерите на Ной“, „Кладенецът“, „България за начинаещи“, „Депресията ме обича“.
Всички 34 истории вижте ТУК
