За образование и за пътуване до други култури и светове, е отговорът, който дава артистичният проект „IN BETWEEN“ на фотографа Анаис Хорн
Австрийската артистка живя два месеца с тийнейджърки от махалите и направи фотосесия с тях
Повечето от тях смятат, че бракът е хубаво нещо, но искат да се омъжат в момент, в който са по-зрели
Омъжена на 14 години или успешен адвокат? Животът на младите момичета от ромските махали на Пловдив изследва и показва Анаис Хорн. Тя е родена в Австрия, но работи в Париж като моден фотограф. В проекта „IN BETWEEN“ се интересува от артистичния портрет на циганката и личната история на всяка една от девойките, които застават пред обектива й. Опитва се да прескочи границите, да навлезе в зоните с ограничен достъп и да разгледа тези образи, които изобразителното изкуство показва като колебание между възхищението и възмущението. Анаис е прекарала два месеца в проучване за проекта си, като е разговаряла с неомъжени тийнейджърки от Столипиново, и не само, които мечтаят за кариера, а не ранен брак. Снимките на Хорн бяха представени на австрийския павилион FLUCA снощи, в присъствието на самите модели и роднините им. На събитието младо момиче от ромски произход изнесе красив пърформанс, който бе символичен бунт срещу привичките и традициите в малцинството, както и срещу предразсъдъците, свързани с него. С Анаис Хорн разговаря Ивелина Василева.
– Как разбра за Столипиново?
– Когато започнах да правя проучване за Пловдив, открих Столипиново. В хода на моето проучване разбрах, че всъщност момичета от ромски произход има не само в този квартал, а в целия град.
– С какво тези жени ти се сториха интересни?
– През двата месеца, в които бях тук по повод проекта за младежка култура, най-голямо впечатление ми направиха именно тийнейджърките от ромски произход. Исках проучването ми да бъде по-фокусирано, затова се спрях на темата за това как са изобразявани циганките в исторически план, във фотографията, в изкуството.
– Те суетни ли са?
– Суетни, колкото всяка дружа жена
– Те живеят в малки квартали, споделят един и същи пазар, училища, ежедневие, но различават ли се техните истории?
– Разбира се, защото зависи от характера на всяка една от тях. Имаше много момичета, които не успяха да участват в този проект, защото при някои патриархалните ценности са силни и се страхуваха.
– За какво мечтаят жените в Столипиново?
– Аз също им зададох този въпрос, когато им взимах интервюта, а отговорите събрах в текстовете и видеата от проекта. Основно мечтаят за две неща. Едното е образование, а второто е да пътуват извън България, за да видят други култури и светове.
– Към коя точно група е насочен проектът ти?
– Към младите момичета около 14-15-годишни. Всички бяха неомъжени, защото целта беше да покажа техните стремежи. Участничките са тези, които искат да избягат от своите традиции в отношение на това да преследват висше образование, а да не се омъжат тийнейджъри.
– Как те посрещнаха?
– Имаше езикова бариера на комуникация, затова бях с преводачи. Когато пристигнах бях винаги с хора от махалата и по-конкретно с две момчета на 18 години, които ми помогнаха да намеря момичета, готови да участват в проекта. Те работеха в организация за ромска младеж. Помогнаха да раздадем флаери. Предупредиха ме още отначало, че ще бъде сложно и трудно ще намеря момичетата, които ми трябват, защото за някои от тях, които живеят в традиционни семейства, няма да бъде приемливо да участват.
– Какво е тяхното ежедневие?
– Повечето ходят на училище и преследват висше образование. Искат да станат козметички, например.
– В тези квартали вратите са отключени, децата играят заедно, слушат силна музика, отстрани погледнато е голям купон. А самотни ли се чувстват момичетата?
– Зависи от характера. Зависи и от възрастта, защото когато са по-малки се чувстват комфортно около техните семейства, но когато пораснат искат да видят повече от света, да пътуват и да търсят образование. Трудно е обаче момичетата да излязат от тази общност, защото нямат никакви връзки с хората извън квартала. За мен беше важно да ги свържа с центъра на Пловдив, извън предградията, в които живеят. Аз ги поканих в мястото, в което пребивавах, докато бях в Пловдив. Снимаха фотосесията там.
– Каква ти беше представата за тях преди да започнеш проекта и промени ли се във финала?
– Мисля, че моето възприятие имаше връзка с музиката, литературата, филми, които в миналото са формирали представа на западните хора относно циганите. Аз бях наясно с това и исках да намеря подход, който представя не толкова моя персонален поглед върху тях, а да им дам възможност да се покажат пред останалите, по начин, по който те искат да изглеждат.
– Забеляза ли нещо интересно в поведението майка – дъщеря?
– По време на работата ми по проекта се опитах да извадя тези момичета от обкръжението им и да ги поканя при мен на мястото, където живеех, за да бъдат откъснати от нормалната им среда, докато работят с мен. Те са често в това клише да бъдат близо до семейството си, затова исках да ги дистанцирам и да ги поставя в една по-стерилна обстановка и ги разгледам самостоятелно, за да видя как ще се отнасят със семействата си.
– Би ли била приятелка с някое от момичетата от циганската махала?
– Разбира се. Имах много красиви моменти с тях, споделяхме време заедно и се надявам да ги подкрепя, да им дам сила. В миналото съм правила проекти в Париж с момичета тийнейджърки и някои от тях все още ми пишат. Питат ме, когато трябва да вземат решение за тяхното бъдеще. Затова бих била щастлива, ако мога да комуникирам с тях в бъдеще.
– Къде другаде освен в България си влизала в цигански махали и каква е основната разлика?
– Виждала съм само в Австрия, защото съм от там. Различават се по това, че те са малки селца в провинцията и приличат повече на ферми, не са като тук в града. Не съм сигурна дали мога да направя друго сравнение, защото беше отдавна и не си спомням.
– Жените от махалите в Пловдив споделиха ли каква е причината трудно да достигнат до образование? Родителите или управлението по някакъв начин?
– Мисля, че е смесица от двете. Зависи от семейството, има такива, които искат да подкрепят техните дъщери. Не всички циганки са принудени да се омъжат около 15-годишни. Това е само мое впечатление, но мисля, че някои политически партии искат да задържат циганите бедни, използвайки аргумента, че са заплаха за обществото, а всъщност да ги използват за избори.
– С какво чувство оставаш в себе си след два месеца живот с тези хора?
– В началото, когато започнах да ги проучвам се чувствах ядосана заради условията, в които живеят, но после реших, че искам да намеря позитивен подход по темата и начин, по който да ги подкрепя и да им вдъхна сила. Първо, защото са в по-ниска позиция като малцинство, както и защото са жени.
– Би ли се върнала за още един проект в Пловдив и как би изглеждал той?
– Да, бих дошла. Към момента не мога да кажа за какво може да бъде проектът, защото съм все още ангажирана с настоящия. Имах красиви преживявания. Например хора, с които бях разговаряла преди началото на проекта промениха своите нагласи и успяхме да инициираме диалог. Това е нещото, което исках.
– Момичетата, които ти бяха на гости освен големите си мечти, какво ти споделиха от тяхното ежедневие – какво си мислят, как се чувстват?
– Някои от тях бяха много конкретни като например желанието им да бъдат счетоводителки, актриси или фризьорки. Попитах ги и от какво се страхуват. Страхуват се от това да останат сами или да бъдат самотни. Попитах ги за брака и много от тях смятат, че бракът е хубаво нещо, но искат да се омъжат в момент, в който са по-зрели.
– Какво ние, които живеем в Пловдив си мислим, че знаем за тях, но не е така?
– Беше интересно за мен, че те се извиняваха често за културата си, която смятат за странна. Възприемаха се като извънземни. Опитваха се да ми обясняват, още повече, защото съм от чужбина, дори и аз изобщо да не бях шокирана от тяхната култура. И това е нещо, с което мисля, че повечето хора в Пловдив не са наясно – как мислят младите хора. Това ги кара да се чувстват странни за погледите отвън.
– Чу ли тяхната музика? Разказа ли им за твоята страна?
– Всъщност не. Мисля, че повечето проекти е с подход и разказ за техните традиции, романтизирането на тяхната култура и затова не исках да наблягам на тези клишета. Исках да покажа повече личността на всяко едно от тези момичета отделно от културата им. Показах им други мои проекти и работа, какво правя в Париж, какво работя, но бях повече заинтересувана върху какво искат да работят и какво искат да научат.
– Те вярват ли, че мечтите им ще се сбъднат?
– Да.
