Цветозар Цаков: И наяве, и насън се борим с чудовища – понякога дори ги прегръщаме

Авторът на „Сънища и явища“ за границите между реалност и сън, изкуствения интелект и чудовището на национализма

По време на премиерата на новия си сборник „Сънища и явища“ в Пловдив Цветозар Цаков говори специално за читателите на Под тепето за вътрешните конфликти, за думите, които измисля, и за това защо вярва, че изкуственият интелект няма да победи човешкото въображение.

Цветозар Цаков представя „Сънища и явища“ в Пловдив

Срещата с публиката се състоя в клуб „Петното на Роршах“, в рамките на формата Литературен салон Spirt & Spirit, където авторът представи книгата си с кратки и свръхкратки разкази, в които сънищата и реалността се преплитат неотделимо. Модератор на разговора беше журналистът Радослав Иванов, който насочи дискусията към темите за вътрешните „чудовища“, езиковите експерименти и границите на въображението. Разговорът започна със сънищата и чудовищата, мина през AI и завърши с музика и Балкани.

А може би точно там – между съня и явлението, между думите и тишината – се случва истинската литература.

– Заглавието „Сънища и явища“ предполага напрежение между вътрешния и външния свят. Къде според Вас е границата между двете – съществува ли изобщо такава?

– Не мисля, че има ясна граница. Затова и избрах това заглавие. „Явища“ стоят някъде по средата. И наяве, и насън ние винаги се борим с някакво чудовище – независимо дали е наше или чуждо. А понякога дори не се борим – прегръщаме го. Този вътрешен конфликт минава като тънка нишка през разказите, макар и да не е експлицитно назован.

– Кое чудовище прегръщаме днес?

– Зависи. Но едно от тях е национализмът – не непременно като крайни действия, а като начин на мислене в категории „ние“ и „те“. Пътувам много из Балканите и никога не мисля за хората като за сърби, македонци или нещо друго – мисля за тях като за хора. Категориите ми трябват само за културна обмяна – да взема нещо от тяхната култура, да дам нещо от нашата. За съжаление това чудовище расте. Не само тук, а и в Европа, и по света.

– Чудовището на изкуствения интелект поглъща ли естественото вдъхновение?

– Не мисля. Поне засега. Изкуственият интелект няма въображение. Той следва схеми, които учи от нас, но ги възпроизвежда механично. Ние ги пречупваме през емоции, преживявания, срещи, пътувания. Да го използваш в работата си, помага. Но ако говорим за изкуство – за момента няма как да надвие естественото вдъхновение.

– Разпознавате ли поезия, написана от изкуствен интелект?

– Опитвал съм да провокирам ChatGPT да пише поезия. Има интересни идеи, интересни образи, но няма ритъм. Поне на този етап е дървар. Поетът ChatGPT е дървар.

– Има ли конкретен сън или реално явление, което отключи написването на някой от разказите?

– Да, има разкази, тръгнали от абсолютно конкретен сън. Но те са само трамплин към нещо друго. Понякога започвам от съня и текстът тръгва в съвсем различна посока. Има и разкази, базирани на реални случки, които с времето започват да приличат на съновидения. Като мине време, вече не съм сигурен кое съм доизмислил и кое е било истинско. Особено преживяванията ми на Балканите. Имам един разказ от Босна и Херцеговина, който е абсолютно психеделичен.

– Обичате ли да измисляте думи?

– Да, обичам. Дълго време мислех, че „явища“ е мой неологизъм и бях много горд, но се оказа, че не е. От предишната ми книга си спомням „морбет“ – гурбет по море, и „криоват“ – криогенен креват, в който човек живее до 800 години. Забавно е да си играеш с езика.

– Кое е най-важното за Вас в една литературна премиера – текстът, разговорът или тишината между думите?

– Най-поетично би било да кажа тишината между думите. Но аз ценя естествения разговор. Не обичам да знам предварително въпросите. Има един елемент на подготвеност, който схваща разговора. Когато разговорът е жив, се усеща.

– Има ли нещо, което никой не Ви е питал, а Вие искате да кажете?

– Любимата ми босненска прогресив рок група е Indexi. Страхотна банда.

Снимки: Stanimir Petkov Photosmile