Писателят Красимир Димовски представя новата си книга „Тезеят в своя лабиринт“ пред пловдивската публика на 27 ноември от 18,00 часа в Bee Bop Café. Романът излезе от печат преди броени дни в страхотно издание на „Хермес” и се очаква с нетърпение от четящите фенове на Димовски, доволни от завръщането му на литературната сцена след 30-годишно мълчание.
Авторът е израснал в Яврово, между голямата планина Могила и малката Могилчица. Това магично място зарежда с енергия модерната му проза, която се отличава с неповторим стил. След три десетилетия затишие Димовски отново запретна ръкави, отключил въображението си, за да издаде преди три години книгата с 13 невръстни разказа „Момичето, което предсказваше миналото“. Само година по-късно излезе с „Ловецът на русалки“ – три новели за любовта и яростта. И двете му последни книги спечелиха и критиката, и почитателите на българската съвременна литература. Отличени са с Наградата за проза на „Портал Култура“, с Наградата за проза на СБП, Националната награда „Милош Зяпков“, Награда „Пловдив“. Номиниран за Наградата за литература на Европейския съюз.
За „Тезеят в своя лабиринт“
Какво ще се случи с човечеството, ако се окаже, че Бог е момиче? Редно ли е да спасиш този, който не иска да бъде спасен? Какво е Дозло и защо е смъртноопасно за хората? Тези въпроси връхлитат Тезеят – мъж неук, но с остър ум, и го хвърлят в лабиринта от събития…
Романът е динамичен, четивен, наситен с обрати. „Тезеят в своя лабиринт“ е своеобразно продължение на книгите „Момичето, което предсказваше миналото“ и „Ловецът на русалки“ и завършва тематичната трилогия.
„Тезеят в своя лабиринт“: още оттук, от най-началното, каквото е всяко заглавие на една книга, разбираме, че пред нас се изправя неочакван текст, горещ и уникален. Защото всички знаят: в лабиринтите има само минотаври и генерали, тезеите действат инак – измъкват се от тях. Тезеят на Красимир Димовски обаче се вмъква в лабиринта с всичката си сила, вмъква и нас, влетявайки ни в един свят особен, странен, изключителен; свят, в който пълният член става дори за женския род, а една цигулка е като нишка, Ариаднина нишка. Тъкмо с тая нишка ни примамват Красимир Димовски и неговият Тезей: „Мами, мами, мами, читателю!“, и ни въвличат дълбоко в едно романово пространство, което преброждаме захласнати, стреснати, очаровани. От таланта, чародейството и красотата на писането очаровани…
Откъс
Тишините взеха да се сгъстяват, вдъхнах ги няколко пъти и се напълних.
Тия тишини ми преобърнаха живота. Обърнаха го с петите нагоре, а двете му глави увиснаха наобратно. Туй при положение, че животецът ми е с мъжко тяло, за женското – не знам. Дотогава си живеех понапръскан със слънце и тук таме – с мъгла, дето всеобщо ни потапяше. Тъй и смятах да се доизживея. Ама Тезеят предполага, а тишините разполагат. Тея гъсти тишини, от които всички сме се появили с плач и в които после пак се прибираме, сподирени от плачове.
***
Те ме навалиха една подир друга през хилядодеветстотин деведесе и четвърта, след осемнайсети май, на зазоряване, когато злото влезе при нас, с ръмжене. Точно слънцето беше почнало да ми гъделичка една сутрешна моя мисъл.
Подред бяха така:
Първата тишина – когато пришълците изведоха кметицата и тя беше дотам потъмнена от ужас, че само едрите й гърди просветкаха.
Третата – когато намерих Дневникът и после ме проникна безмълвната песен, дето никой друг не долавяше.
Четвъртата – щом чух писъкът на момичето, но тогава още не знаех, че викът от ужас и викът от страст е един и същ.
Петата – когато оня страшен мъж гърчеше устни безмълвно като риба, защото стенанията изгаряха още в устата му от пришествието на пламъците, дето бех подпалил.
Имаше и шеста, и седма…, но да спра дотук. Те ме преобърнаха. И ме пробиха. От едната дупка изтече добротата, а от другата втече злост.
***
Нарочно прескочих втората тишина, защото, като ги гледам сега, тя май стана за мене най-повратната. Ще я разкажа, а после ще ги карам подред.
Настанала беше тиха лятна вечер, дайготура! Посреднощ излезох да пусна една вода, светулките се правят на кратки звезди в тъмното, все едно космосът е слезал в моя двор, усетих се величаво и си понадигнах струята, да озвуча туй усещане.
И между шупуртенето дочух едни глухи хрипове.
Минаваха ту в ръмжене, ту в давене, ту във виене, подтиснато, като че идваше изпод вода. Огледах се, не беше от слезлия при мене космос, идеше от по-далече. Покатерих се на оградата да видя отвисоко, погледът ми мина над керемидите, стигна до покрива на черквата, застлан с поръбени с мъх тикли, пропълзя по камбанарията и спря.
Малей!
Тенекиеното кубе, боядисано в охра, грееше като златно, а на металния кръст над него, подсилен с няколко рамена, беше разпнат човек. Луната виси отгоре, като побегнал ореол, разпрашава тайнствен светлик по целия храм, само разпереният силует синее.
Прехлъцнах се и се прекръстих.
Исус беше дошъл, туй, викам, е второто пришествие, ама защо е уважил баш нашата черквица, а не някой катедрал.
Побегнах натам и като приближих, цялото ми библейство се превъртя:
Христос беше жена!
Беше разпната гола, бялата й пола набрана около хълбоците, досущ като одеждата на Исуса, ръцете й пристегнати за железния кръст, гърдите й светят изпъчено, а босите й нозе беха обкрачили кубето, все едно то напъваше да я оплоди с някаква нова вяра.
Верицата му, викам, ще излезе, че Спасителят е женска, то затова не може да усмири тоя свят, кой има страх от фуста!
За всеки случай пак се прекръстих, но сбраните ми пръсти застинаха: сега вече храмът беше потънал в синина, а тялото й светеше, та различих привързаната й с кърпа уста. От там идеха тия задавени хрипове, издуваха я отпред и се носеха в нощната тишина, прецедени от кърпата.
Ужасът ме вкамени, едвам се разчупих да побегна обратно, сврях се вкъщи и ме втресе.
Чак по изгрев набрах кураж да погледна пък към кубето, то си играеше със слънчевите лъчи, само едното рамо на кръстът се беше килнало.
Тая женска Христос се беше вознесла!
Нямаше и следа… И тогава помислих, че съм имал видение, че съм мръднал. Ама се оказа, че след оная нощ е мръднало цялото малко човечество между Могила и Могилчица, дето беше останало главно женско.
***
Това беше голямата тишина, която ме преобърна. Порази цялото мое мислене, то почна много бавно да се върти из мойте кухини и ги сломи, поотделно.
Ще трябва, викам си, да спасяваме Спасителят. Малей!
