Искам да покажа онова, което винаги е било най-важно – как човек оцелява чрез любов, силен характер и добрина, дори тогава, когато е сложен в най-унизителното състояние
Емил Андреев е роден на 01.09.1956 г. в Лом. Работил е като гимназиален учител, редактор в различни вестници (гл. редактор на в. „Ломски вестник“ и във в. „Стършел“), преподавател по английски език в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на „Ломски разкази“, „Късен сецесион“, „Стъклената река“ (филмиран), „Проклятието на Жабата“, „Лудият Лука“. Текстовете му са преведени на английски, полски, румънски, сръбски и словашки. Съсценарист е на сериалите „Под прикритие“ (втори сезон) и „Четвърта власт“.
Романът на Емил Андреев „Стъклената река“ е една от най-продаваните книги в България. Едноименният филм е представен през 2010 г. на София филм фест. „Стъклената река“ излиза през 2011 г. в превод на румънски.
Текстове на Емил Андреев са преведени на английски, полски, румънски, сръбски и словашки. Пиесите му са поставяни в различни театри в България.
Творецът живее в София, но доскоро прекарваше по–голямата част от годината в столетната си къща в предбалканско селце.
С него разговаряме часове преди да се срещне с читатели в Пловдив във формата „Код червено: Литература“ с модератор Силвия Димитрова.
Добре дошли в Пловдив. Как се чувствате в този град?
Чувствам се прекрасно, кой не се е чувствал така тук. Град с толкова история, красота, чар. Според много от теориите, особено това, което Йордан Велчев описва в книгата „Балканският човек“, той го сравнява с времето на Троя и т.н.
Важно ли е за Вас да се сещате с читатели и защо?
Важно е и защото за какво пишем, ако не са те. Актьорите играят за да ги гледат, писателите пишат, за да ги четат. За мен е радостно, когато се срещам с читатели, най-радостно е, когато си общуваме и с писма. Имам читатели, с които често си пишем, питат ме понякога защо нещо се е случило така в книгата, а не иначе, говорим си за много неща. Те са прекрасни тези отношения и срещи с читатели, било през текст, било на живо. Но живото слово е най-силно. Най-големите философи не са писали, а са говорили.
То е доста по-трудно живото говорене…
В една чудесна книга „Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет“ Робърт Пърсинг развива тази теза за силата на живото говорене през един Платонов диалог. Животът в мига, в който го живеем и когато се случват нещата – това е най-красивото. И живото слово е най-въздействащо и най-добро.
„Искам да се вдъхновявам от добрини, радост и обич“, казвате в интервю, и в този смисъл имате ли достатъчно вдъхновение?
Да, и съм щастлив човек в това отношение. Какво друго му оставя на човек в един живот, освен да прави добрини, да обича и да се радва. И това всичко през семейството, обществото, през града, държавата, света.
Какво ви донесе това, че преди време избрахте да прекарвате повече времето си на село, а не в града?
Естеството на работата, писането е такова. Човек събира спомените си в спокойствие и когато си на едно място извън шума и напрежението на големите градове събираш мислите си и пишеш. Напоследък по-рядко ходя там, тъй като почина най-добрият ми приятел Людмил Варадинов – един прекрасен човек… Това е пътят на живота, ние сме тленни. Затова, докато сме живи трябва да даваме достоен пример, да обичаме хората, да правим добро – това, което вършеше и Людмил. Трябва да го живеем живота така, че да се радват хората край нас; да създаваме нещо, което умеем да правим най-добре и това да бъде в радост и в мъдрост. Ако човек може да пише и хората се интересуват от това, нека го прави по най-добрия начин, колкото му е дал Господ талант. Ако произвежда нещо – да радва хората, каквото и да е производство, защото всичко се движи от ума и най-вече от сърцето. Ако човек е обладан от добро сърце и голям ум, той винаги ще върши добри неща, другото е от лукаваго, както се казва, защото ние вършим и много простотии, глупости, мерзости, лакоми сме. Добрината е нещото, което по някакъв начин спира всичките тези лоши черти на хората. В последните години човечеството не е много щастливо. Но човешката история винаги е била такава, различава се сега може би само технологично, а не като същност. Пак вършим същите мерзости, само че с други средства.
