Някои дами са оставили много дълбока и много по-положителна диря от ред господа, на които сме кръстили паметници, улици или площади
Теодор Караколев
Историята на света, държавите и градовете рядко обръща внимание на своите жени. Често причината е, че те обикновено стоят по-назад от интересните за масовите любители на историята моменти – войни, битки, политически преврати и прочее. Тези проблеми, любими и на хронистите, обикновено ги създават мъжете. България, а и Пловдив, не излизат от правилото. Появата на някоя дама в пловдивската история чак до Освобождението е изключение, дори събитие. Това, обаче не значи, че те не са важни.
Някои от пловдивските дами са оставили много дълбока и много по-положителна диря от ред други господа, на които сме кръстили паметници, улици или площади. Заслугите им са сериозни, макар и историята често да ги подминава с пренебрежение. Показателно е, че почти всички, за които ще спомена по-долу са известни като нечии съпруги или майки – макар и да имат куп собствени успехи.
Неуспялата императрица в многоизвестния град
Пловдивската средновековна история е много пренебрегвана тема. Причините за това вероятно са десетки, но една от най-съществените е липсата на документи. Този период е изключително скромен както откъм документални извори, така и откъм материални – сгради, църкви, крепостни стени (да, сградите са документи за епохата и затова е важно да ги запазим във възможно най-автентичен вид).
Средновековният Пловдив обаче е бил съвсем свестен град, със своето шарено мултикултурно общество – християни, евреи, арменци и всякакъв вид еретици, подкрепящи или не съответната власт и т.н. Разликата е, че Римския Пловдив можем да си го представим много по-лесно – пред нас е сцената, на която се е играл театър, стадионът, на който са се правили спектаклите, форумът с неговите магазини, улиците, по които, буквално, до ден днешен вървим – като тази в подлеза на Понеделник пазара.
Средновековието обаче пази своите тайни в писмени източници. Един от най-интересните образи за Пловдив в „Тъмните векове“ обаче ни дава именно една дама – Ана Комнина. Родена през 1083 година (докато България е под Византийско владичество), от малка тя се занимава основно със себеусъвършенстването си – учи всичко, до което един средновековен човек може да се докопа. През 11 век едно от най-добрите места по света, на които може да се намираш, за да станеш образован човек, е именно Византия. Така Ана е истински феномен – един от най-интелигентните хора през Средновековието и една от много малкото жени, за които имаме подробна информация за живота.
След като се прощава с опитите си да стане императрица, тя е изпратена в манастир, където пише труда, с който е най-известна – „Алексиада“, във възхвала на своя баща Алексий Комнин. Трудът е един от най-ценните – ако не и най-ценният исторически извор за Византия през 11-12 век. А в този смисъл изключително важен за българската и безценен за пловдивската история.
Една част от „Алексиада“ разказва за няколкото прекарани месеца на император Алексий в Пловдив (Филипопол). Този разказ от Ана – макар и да не казва нито ред за градоустройството, за градската църква, улици, мостове и прочее – е ценен с няколко факта. На първо място разбираме, че градът е достатъчно важен и укрепен в края на 11 и началото на 12 век, за да е изходен пункт за бойни действия, достатъчно сигурен, за да може един император да прекара там месеци наред. Интересна е и социалната страна – тази част от „Алексиада“ разказва как Алексий Комнин е водил бурни дебати с местните еретици до късно през нощта – с павликяни, манихеи и други, за да ги вкара в „сладкото учение“, сиреч официалното източно православие. Ана е видяла и описала Филипопол като „голям“ и „многоизвестен“, но в момента „сборно място на всички злини“ – тоест на много еретици. В крайна сметка бащата на Ана успява да върне много хора към официалната вяра, а нейният разказ е една цветна добавка на иначе черно-белите „спомени“, които имаме за пловдивското Средновековие.
Възрожденските дами под гръцко-турско робство
Прескачаме около 800 години до 1830-те години. Едно от първите по-кратки сведения за пловдивчанка, влязла в историята е за сестрата на Вълко Куртович Чалъков – Рада. За нея знаем малко – тя е била известна, като дарителка, помагала на всички бедни. Всяка седмица е готвила храна на затворниците-българи. Приключва живота си, убита от османците на Велики четвъртък през 1837-а година. Погребана е в двора на „Св. Неделя“ и църквата я почита, като Св. Рада Пловдивска.
Въпреки редицата успехи в други сфери – култура, образование, икономика – Пловдив през Възраждането изостава обидно много от останалите български градове, що се отнася до образованието и мястото на жената в обществения живот. Пловдивската жена не я интересували никакви обществени въпроси, не било прието дори да излиза сама по улиците, твърди една от малкото пловдивски жени, оставили някакви писани спомени. Това, разбира се, е свързано с образованието.
Първото пловдивско българско девическо училище се открива сравнително късно – през 1861 година (в Плевен, например, такова има още от 1839-а). През първите пет години от съществуването му то не блести с особени успехи, учителката Еленка Цончева е гърчееща се българка, която не обучава добре децата, а в крайна сметка ги учи и повече на гръцки език. В такова състояние го заварва Рада Гугова – с момичета, които не учат добре и знаят повече гръцки, от колкото български език. Именно според нея основният проблем пред освобождаването на пловдивските момичета е силното гръцко влияние над тях.
Рада Гугова е от Копривщица и е племенница на Найден Геров. Завършва с отличие Фундуклиевската гимназия в Киев, след което се връща в България – в Пловдив. Тя става „директор“ на девическото училище през 1866-а година и много бързо тя го преобразува в класно по примера на Епархийското училище – бъдеща Мъжка гимназия. Тя обаче среща куп трудности, често се злослови срещу нея, бива уволнявана и връщана в училището. Краят е през 1873-а година се жени за д-р Кирко Киркович и се мести да живее в София.
Осиротялото пловдивско девическо училище отново залязва, тъй като пловдивските първенци не успяват да открият нова учителка. Днешният спомен за Рада Гугова-Киркович, която не само преподава, но и превежда литература от руски и издава учебници, имаме от закрития вече Дом за сираци „Рада Киркович“. Дожвява до 1941-а година, като преди това дарява голяма сума на БАН за стипендии за авторки на научни или художествени трудове.
Наследството от почти отчаяните усилия на Рада Гугова за едно модерно, освободено от закостенялите православни догми общество и равноправно място на жените, все пак има ефект. През 1874-а година в града се създава женско дружество „Майчина грижа“, което да подпомага с дарения по-бедните учещи се деца. Дамите-членове на дружеството се събирали да обучават и млади момичета, попаднали под гръцко влияние – и ги учели в домовете си на български език и българска история. Най-активни в дружеството били Гина Данова, Мария Груева, г-жа Чомакова и др. – все съпруги на видните пловдивски възрожденци.
Първа председателка на дружеството „Майчина грижа“ била Марийка Герова – съпругата на Найден Геров. Освен с обществената си дейност, тя е интересна и с това, че вероятно е първата органистка в Пловдив. През 1864-а година просветителят и руски вицеконсул в града закупува хармониум (или езичков орган), на който Марийка се учи да свири, за да изпълнява църковна музика.
Коренно различна е връзката на една много по-еманципирана дама – непловдивчанка с Пловдив. След като шие и развява открито по улиците на Панагюрище въстаническото знаме за Априлското въстание през 1876-а година, Райна поп Георгиева е доведена в Пловдив с много други арестувани въстаници. Тук, редом до хора като Захари Стоянов и Йоакум Груев, тя е измъчвана и малтретирана, но все пак издържа до спасението от чуждите дипломати. Доживява Освобождението и завършва медицина в Русия. Няколко години по-късно се мести и живее известно време в Пловдив, но през 1898 година отива със семейството си в София, където умира през 1917 година.
Между другото Пловдив по време Априлското въстание също има въстаническо знаме. Центърът на действията през април 1876-а година е в по-малки планински населени места, като Панагюрище, Батак и Копривщица, но в почти цяла България патриотично настроените българи се разбуждат. Въпреки че действията в Пловдив са скромни, малката група пловдивски въстаници са имали и свое знаме, ушито от Елена Трантеева – ученичка, вероятно слушала лекциите на Рада Гугова. Бързото потушаване на пловдивския бунт обаче не дава шанс това знаме дори да се развее.
Женската благотворителност за българския град
Зверствата след Априлското въстание предизвикват съчувствие сред обществеността из цяла Европа. Освен журналисти, авантюристи и доброволци-войници в Руско-турската война, тук пристигат и доброволки-благодетелки и медицински сестри. Активна по много начини е Емили Ан Бофорт – Лейди Странгфорд. След Априлското въстание тя създава фонд и събира дарения, с които открива болници в няколко от най-пострадалите от потушаването на бунта места – Перущица, Панагюрище и др. Тя пристига и в Пловдив, където женското дружество „Майчина грижа“ ѝ урежда посрещане, превърнало се в събитие за града, заради голямата ѝ благотворителност и популярност. През следващите години Лейди Странгфорд поддържа топла връзка с Пловдив и се връща отново през 1880-те тук. Днес на нейното име е кръстена улицата на Сахат тепе пред Протестантската църква.
Съпругата на генерал Столипин – Наталия Горчакова е милосърдна сестра по време на Руско-турската война. След като Аркадий Столипин остава в Пловдив, като управител на града и в последствие генерал-губернатор на Източна Румелия през 1878-а година, тя живее с него тук. Занимава се с благотворителност и социални дейности, като съвместно с дружеството „Майчина грижа“ организира различни инициативи за събиране на средства за създаването на първото сиропиталище – по-късно кръстено „Рада Киркович“. Организирала е и ежеседмични прием-балове по европейски образец в сградата, днес Младоженски дом в началото на Стария град.
Типичен пример за акцента върху мъжкото в писането на историята от увода на статията е името, с което е известна Олга Скобелева. Допринесла много повече за добруването на българите от безразсъдния си и доста спорен във военно отношение син Михаил Скобелев, тя остава в историята, като „Скобелева майка“. След Освобождението тя се настанява в Пловдив и също участва в създаването на сиропиталището, както и в много други домове за сираци из страната. Тя е сериозен дарител за редица социални и образователни каузи из Княжество България и Източна Румелия.
Две години след Освобождението – през юли 1880 година тя заминава на последното си пътешествие от Пловдив. Малко извън града тя е посрещната от засада от съотечественик – руснакът Алексей Узатис и негови съратници, които убиват нея и антуража ѝ, за да ограбят парите, предназначени за сиропиталище в Чирпан. Днес на това място е паметникът на Олга Скобелева („Скобелева майка“ на едноименния пътен възел), оставила душата и тялото си за България, която може би все пак трябва да помним със собственото ѝ име.
Княгиня Мария Луиза и Пловдив
Със сигурност цар Фердинанд не е любимият български владетел и не е случайно, че в Пловдив (а и много други градове) нищо не е кръстено на него, дори някоя малка глуха уличка. Неговата съпруга – и може би, по-скоро запомнена като майката на обичания от всички цар Борис III – обаче е „кръстница“ на важен централен пловдивски булевард. А, и на един от най-„градските“ и стилни, а и най-стари пловдивски барове.
Самата Мария-Луиза Бурбон-Пармска е от знатен род. Кръстник ѝ е самият папа Пий IX – една от най-важните фигури на XIX век. Баща ѝ Роберто е последният владетел на Пармското херцогство, преди да стане част от обединена Италия. Сключва брак с княз Фердинанд през 1893-а и по-малко от година по-късно ражда Борис.
Мария-Луиза остава дълбоко в българската памет, макар и да свързва живота си с България едва за 6 години. Умира през януари 1899-а година и е погребана в Пловдив. И до днес тя почива в Католическата катедрала „Свети Лудвиг“, в надгробие, изработено от италианския скулптор Томазо Джентиле. За 6-те години в България тя успява да създаде специална връзка с Пловдив. Често гостува и отсяда в града в къщата на д-р Чомаков (днешната галерия „Златю Бояджиев“) по различни благотворителни инициативи и става любима на много пловдивчани.
Италианката Мария Луиза, рускините Олга Скобелева и Наталия Горчакова, англичанката Лейди Странгфорд, българките Райна поп Георгиева, Рада Гугова-Киркович, дори отдалечената във времето Ана Комнина, са сред хората, допринесли много за пловдивската история и заслужават своето място в нашата градска памет. Често техните приноси са много по-ценни, носят повече добрини от приносите, на техните съпрузи, бащи или синове, но уви, по една или друга причина остават в тяхната сянка. Тези факти трябва да са видни и известни за всеки, който чете историята, не като поредица от преврати, битки за власт и политически убийства, а като история на обикновени хора, индивидуалности, хора, които си помагат, учат се, печелят пари, помагат на нуждаещи се, а при нужда – и се борят за свободата си.
