Петокласник в час: Светът щеше да е по-хубав без нас
Аня Петрова
Последните години ме заливат коментарите, че младежта не струва, че децата ни са глупави и не мислят за друго, освен интернет и компютри. Наистина ли това е мнението за поколение, което ще се грижи за нас? Всеки родител би защитил детето си, но реално някой от вас вижда ли в какво НИЕ, обществото, превръщаме тези деца? Не.
Ето ви уравнение – вземете едно дете и прибавете към него болните амбиции на един родител, след това извадете качественото образование и ще получите гледката, на която попаднах днес. Стоя си аз в пети клас и наблюдавам час по литература, чиято темата беше „Добро и зло“. Преподавателката даде задачка на учениците да кажат примери що е то добро и зло, което е достатъчно всеобхватна тема, че дори дете на 10-11 да не се затрудни, но някъде тук реалността ни удари с маркера си. Не съм виждала човек толкова трудно да се сети за пример свързан с доброто, а в същото време идеите му за зло да текат като буйна река. Не съм предполагала какъв мрак може да има в главата на едно дете, а представата му за светлина да е тази в края на тунела. Доброто си го казаха – да помагаш на мама вкъщи, да засадиш растение, да нарисуваш картина дори, но злото ме остави с ръце, здраво хванали стола. Убийство, терор, атентати, войни, телевизия, че дори любимият ни Фейсбук. Последната дума беше произнесена от едно момиченце: „Зло е, когато не помагаш на животните, а ги изтезаваш. Когато правиш боклуци и не чистиш след себе си…светът щеше да е по-хубав без нас“. Защо хвалим послушни, пасивни и подчинени деца ли? Защото светът, който сме им създали, ги убива преди пубертета. За тези, които наблюдавах днес, още има светлинка, но само ако някой ДОБЪР човек им покаже нагледно какво е съдържанието на думичката „добро”. Може ли вечер да спирате телевизора си, за да може, когато ги попитам какво е реалност да ми казват „Атентатите в Париж“? Седнете, говорете си с тях, играйте. Защо крадем детството им? Били играели на компютри. Аз пък имах тамагочи, което пак уж ми проваляше живота. И телефон имах, който пак ми го проваляше, а сега възрастните са тези, които не свалят слушалката от ухото си. Част съм от това човечество и поемам нужната вина на плещите си. Не може да посочим с пръст и да кажем „Ти си виновен“, за голяма жалост. Деца нямам, но имам племенници и ако някой ден видя в очите им това отчаяние от света, който ги заобикаля, не мога да си представя как бих реагирала.
Почти имагинерно звучи това, да се промени един цял побъркан свят. Не може да предотвратим очакващото се. Не можем да променим миналото. Не можем с гумичка да изтрием от малките главички цялата болка и тъга, която ги е заобиколила, но нали знаете… децата попиват. Правете добро един месец и вижте малчуганите около нас как биха се променили. Подайте ръка, помогнете на някоя дама с торбите ѝ, дори нарисувайте картина. Когато чуете „мамо“, не казвайте „Ей сега, само да свършат новините“, за да седне то до вас и буквално да убиете детето в него. Нека им дадем правилното детство. Нека усетят, че има някой до тях и той им е водач в този, макар и всичко, все още хубав живот. Светнете с доброта в ума им, за да не се настани там нищетата.
