Аня Петрова
Великден – честно казано това е единственият празник, който харесвам. Прибираш се вкъщи, мама те чака, сготвила вкусните си гозби, бабите подскачат около теб доволни, че те виждат, а ти лежиш по цял ден и си почиваш. Да, ама не и в нашето семейство. Ние ходим на село, където интернет няма, телевизия няма, но пък има радио, така че сме напред с технологиите. Цялото ми село се състои от двадесетина малки спретнати къщурки с двама постоянни жители. Няма кмет, няма магазин – няма нищо. Ако ти се дояде нещо, то вървиш около 4-5 километра до най-близкото магазинче и се надяваш да е отворено. Балканът е обгърнал майчински това забравено от цивилизацията селце. Та след тази дълга интродукция – този Великден беше най-поучителният, който съм имала някога през живота си.
Малко от познатите ми биха издържали на подобно място, най-малкото, защото там почивка няма, а лопата и търмък. За това си викам аз, защо да не заведа германец и литовка, които са в България от няма и година. Речено и сторено. Имаше ги миговете на притеснение как биха реагирали на типично българско село, но щом ги видях здраво хванали лопатите и вършещи работа из градината ми олекна. Това, което обаче ме сръчка беше светлинката в очите им щом видяха буркана с домашна лютеница. Да, всички ние си го имаме в килера, какво ни интересува? ИМЕННО – това е едно от нещата, които си имаме толкова много, че дори не му обръщаме внимание. А дори и спираме да си го правим сами, защото имало в магазините (все тая, че бурканчетата от рафтчетата са повече нишесте). Шарената сол се нарича „магическата подправка“, която се слага на ВСИЧКО. А щом майка набра малко коприва от двора и направи яхния – някаква смесица между рожден ден, Коледа, Великден и всичко хубаво, което може да бъде измислено на този свят, събрано в двама чужденци.
Цялата статия може да прочетете в КАПАНА.БГ
