Стефан Бонев
Реших да продължа традицията за всяка Коледа и Нова година да ви поздравявам с нов разказ. След „Календарът“ (2010 г.), „Бурканът“ (2011 г.) и „Коледен подарък № 106“ (2012 г.), написах разказа си за новата 2013 г. И той се казва „Странните неща“. Честита Коледа и Весела Нова година на всички! И нека с рождеството си Спасителят да ни накара да бъдем поне малко по-човечни, поне малко по-добри, по-човеколюбиви и Боголюбиви! Обичам ви!
Странните неща в този разказ започнаха да се случват още по време на неговото написване. Някои от думите в първите редове вирнаха носове и заявиха, че могат сами да решават съдбата си. Ето, „Странните“, например, не беше предвидена за начало на този текст. Що за разказ е този, който започва така?!
Но думата „Странните“ се наложи сред останалите, разблъска ги с лакти и се настани в самото начало. А другите, къде волю – къде неволю, се наредиха след лидера си по такъв начин, че да образуват все пак някакво изречение. Което също не стана без разправии и мощни удари под кръста. Ето, думата „неща“, която е след „Странните“, се появи съвсем изневиделица, закова се на това място, без да дава никакви обяснения, и никой не посмя да я помръдне оттам. Още повече, че си пасваше идеално с първата дума в изречението. Тези размествания промениха коренно цялата идея на автора, но това е вече друга бира. Каква бира?! Тук трябваше да пише “друг въпрос”! Брей, а пък предходната дума “друг” си е сменила пола. При това – по най-угоднически начин! Впрочем, като се замисля, това за бирата не звучи толкова зле.
Когато видяха какъв пример им дава изречението, водено от „Странните“, останалите думи започнаха също да се осъзнават и да претендират за независимостта и правата си. Чуждиците и по-аристократичните сред тях, се биеха в гърдите с произхода си и да отстояваха лидерски позиции. Някои пък направо изритаха от местата им други, позовавайки се на правото на силата си, вместо на силата на правото. Ето, вижте онова „къде волю – къде неволю“ няколко реда по-горе. Преди него там стоеше „щат – не щат“, което беше избутано по най-брутален начин. И то, ще – не ще, се оттегли. От друга страна „къде волю – къде неволю“ и „щат – не щат“ се превърнаха в първите езикови коалиции и дадоха заразителен пример на останалите. Някои от думите участваха едновременно в две или три коалиции, загърбвайки всякакви принципи, само и само да се домогнат до добри места в текста, който за тях олицетворяваше властта. Ето „само и само“ се наложи над думата „единствено“ и никой не обърна внимание на факта, че това е една дума, която де факто се е коалирала сама със себе си.
Постепенно политическата истерия обхвана и самите букви. Оформи се дори и един сериозен правен казус, след като Единният съюз на буквите изяви претенциите си, че както отделните думи, така и целите коалиционни словосъчетания, на практика представляват коалиции от отделни букви. Съюзът дори извоюваха първата си сериозна победа, получавайки правото да оглавява управителните органи на всички политически думи и словосъчетания. И така, в един момент управляваща дума „Странните“ се превърна в буквена коалиция. Този прецедент, от своя страна, пък директно прекрои цялото езиково политическо пространство.
Не си мислете, обаче, че при буквите всичко вървеше по мед и масло. В техните редици зрееше сериозно разцепление и се вихреше люта борба за вътрешната власт. Отначало тези процеси бяха вели и спорадични. Но откакто буквите успяха да изместят думите и словосъчетанията от политическата сцена, в единния до скоро съюз настана истинска война за надмощие. Залогът беше станал прекалено голям. Засега властта в организацията беше в ръцете на формацията на гласните букви, но отделилото се неотдавна крило на съгласните също набираше мощ и даваше сериозна заявка да поеме ръководството на целия съюз. Това, което правеше съгласните по-слаби, беше вътрешната борба между оформилите се течения на звучните и беззвучните. Във вратовете и на всички тях, обаче, дишаше фракцията на главните букви. Те усещаха своята мощ. Добре съзнаваха, че без тях не може да се напише нито една абревиатура, каквото и да е име, или пък начало на изречение. То може да завърши с точка, удивителна, въпросителна или с многоточие, но задължително в началото си трябва да има голяма буква, нахъсваха се главните.
Впрочем, най-некомфортно в цялата тази ситуация се чувстваха именно препинателните знаци. Никой от тях не означаваше нищо, ако беше написан самостоятелно, така че всички те бяха зависими от буквите и думите. Прилепваха се ту към едни, ту към други. Иначе си имаха си точна йерархия, водена убедително от удивителната, следвана от въпросителната и точката. В дъното на препинателната класация стояха запетайката, двете точки, тирето, дефиса, точката и запетайката, шпацията и многоточието…
При цифрите положението беше доста по-различно, макар и при тях да имаше значителни противоречия. Те бяха нещо като държава в държавата. Там боричканията за надмощие бяха между арабските и римските числа. Но и едните и другите смятаха, че не са част от азбуката. Поради тази причина те се държаха общо взето доста дистанцирано от политическите процеси. Или поне така изглеждаше на пръв поглед. От време на време си позволяваха да излязат с коментар или декларация по отношение на това, което се случва в текста. От тези техни реакции, по-внимателните наблюдатели си правеха преценка коя политическа сила или коалиция ги ухажва или е влязла под кожата им на определен етап. Имаше моменти, когато цифрите формираха доста внушителни числа, с които успяваха да обърнат политическите игри в полза на определена кауза. Никой никога не разбираше какво получават числата в отплата за подобни услуги. Около тези неща се носеха много и разнопосочни слухове, които само подсилваха чувството за пълна мистерия. На особена популярност се радваше битуващото сред простобуквието схващане, че фактически процесите се диктуват именно от цифрите и техните стряскащи нормалните представи числа, а всички партии и коалиции не са нищо повече от техни марионетки.
Всъщност управляващите в този текст си приличаха много по едно нещо. Те излизаха с лозунги за справедливост, обещаваха на всички букви, думи, знаци и числа, че ще получат подобаващи места в разказа. Развяваха законопроекти за максимално опростяване на граматическите правила, за премахване на пълния член, за ограничаване на чуждиците и изхвърляне на жаргона. Някои дори изземаха функциите на автора, като обещаваха по-качествена хартия за отпечатване, нови съвременни шрифтове, програми, коригиращи правописните грешки, и какви ли не още екстри, които не бяха в техните възможности. И всичко това – за да могат за пореден път да получат подкрепа и да се докопат до най-важните места: началото на текста, началата на отделните абзаци, както и на изреченията. Доста апетитни бяха също и финалните думи на разказа.
Но най-важното, най-главното от всички места, до този момент стоеше незаето – заглавието! И, естествено, всички погледи бяха вперени точно там. И, както можеше да се очаква, най-голям апетит да стане заглавие имаше първата дума в първото изречение. Толкова близо до нея беше прословутото заглавие! “Странните” трябваше само малко да се повдигне на пръсти и да се протегне нагоре, за да докосне най-висшето място в този текст. Но знаеше, че вече нещата не стават така просто, както беше в началото. Откакто буквите прекроиха политическото пространство на белия лист, текстът беше започнал да става по-демократичен. Вече имаше нужда да получиш подкрепата на максимален брой думи, фрази, букви, цифри и препинателни знаци, за да можеш да заемеш първото място дори в най-забутаното описателно изречение. Камо ли пък да станеш заглавие!
“Странните” много искаше да управлява самостоятелно целия текст, но осъзнаваше, че няма сили да спечели сама. Навътре из разказа имаше и други силни думи, които определено щяха да се кандидатират за най-висшия пост. Например “управляващите”. Та тази дума сякаш специално беше измислена, за да стане заглавие.
Освен това “Странните” съзнаваше, че сама там горе ще стои действително странно и неубедително. Все пак тя не беше нищо повече от едно обикновено прилагателно име и поради това заглавието щеше да изглежда недовършено. Това, че си беше присвоила правото да започва с главна буква, беше само заради факта, че в момента е в началото на изречение.
Като премисли всички тези обстоятелства, „Странните“ предложи коалиция на най-близката до себе си дума – “неща”. Тя беше доста безлична. Сама по себе си не означаваше почти нищо, освен че даваше информация за множествено число на някакви съвсем неясни обекти. Думата отначало се дърпаше и поставяше условието да бъде изписана първа в името на коалицията. Достатъчно беше свирила втора цигулка. Но накрая и тя самата се убеди, че това няма как да стане. Защото едно заглавие от рода на “неща Странните” щеше да звучи направо идиотски. Да не говорим за пълното суспендиране на граматическите правила. Като се позамисли, “неща” установи за себе си, че и тя също няма да може да се докопа сама до заглавието, макар то да беше само на един подскок място над нея.
В крайна сметка набързо беше регистрирана предизборната коалиция “Странните неща”, която дори си изработи собствена философия, обясняваща името на коалицията. В политическата предизборна платформа беше записано, че коалицията е олицетворение на всички странни наглед неща, които са се случили в този текст, и които са довели до демократизация на разказа, до осъзнаване на правата на букви, думи, фрази и препинателни знаци. Именно тези права обещаваше да брани новосъздадената политическа сила. “Странните неща” поемаше нелекия, много обещаван и никога, и от никого неизпълняван досега ангажимент да защитава правата на всички, при това пред самия автор на разказа.
“Много от нашите опоненти обещаваха нови шрифтове, хубава хартия и коригиращи програми, но не изпълниха нищо от това, защото тези неща са във възможностите единствено на автора.” – откровеничеше в посланията си коалицията. Тя обещаваше, ако бъде избрана за заглавие, да постави ултимативно тези искания лично пред автора на разказа, както и да ги отстоява до последната си буква.
В крайна сметка, съвсем очаквано “Странните неща” спечели убедително и се настани на вакантното място във заглавието на разказа. Коалицията започна да гради нови планове. Този разказ положително щеше да бъде вкаран в някой сборник с подобни текстове. Та това беше цяла книга! И защо тази книга да не носи заглавието “Странните неща“. Защо коалицията да не управлява цялата книга? Пред двете политически думи се отваряха нови хоризонти. Трябваше само да влязат под кожата на автора…
След изборите, обаче, започна брожение срещу двете думи, съставляващи коалицията. Искането беше, те да освободят местата, които сега заемат в началото на текста, за да бъдат поети от други думи, след провеждането на частични избори, разбира се. Бунтарите разпратиха навсякъде декларация, в която се казваше, че освен всичко друго, по този начин се нарушава и принципът на разделение на отделните власти.
В отговор, коалицията излезе с юридическо тълкование, което гласеше, че първите две места в текста не са заети от коалицията “Странните неща”, а от отделните думи “Странните” и “неща”, което не противоречи на никакви правни и граматически норми. Постепенно ропотът затихна, а тези, които го бяха подклаждали, някак неусетно се озоваха в няколко отдалечени един от друг третостепенни пасажи на разказа. При една по-късна дребна редакция, направена без много шум от самия автор, те бяха напълно заличени от текста.
Разказът и досега носи името “Странните неща” и всичко го приемат като даденост. Времето на мандата отдавна измина, но нито една дума или буква вече не се и сеща да отвори уста за нови избори. Защото знаят, че никога не е късно текстът да бъде редактиран отново. И защото всичко е в ръцете на автора.
… Ей, този последни пасажи откъде се появиха?! Явно някои думи стягат преврат! Според коалицията, която управлява този разказ от позициите на неговото заглавие и от първите две думи на текста, тук трябваше да стои само една единствена фраза. И тя е следната: „КОАЛИЦИЯ „СТРАННИТЕ НЕЩА” ВИ ПОЖЕЛАВА ВЕСЕЛА КОЛЕДА И ЩАСТЛИВА НОВА ГОДИНА!”
