Как Пловдив почете 2 юни (ГАЛЕРИЯ)
Виктор Бойчев изтръгна спонтанни аплодисменти от смълчаната публика със словото си пред паметника на Христо Ботев в Цар Симеоновата градина
Най-малките ботевисти поднесоха цветя на патрона на отбора, носител на Купата на България
Ботевата „Борба“ я няма в учебниците
Пловдивчани изпълниха не само алеята пред паметника на Ботев, но и съседните зелени пространства, за да сведат глави в знак на почит към героите загинали за свободата на страната. Поклонниците днес бяха двойно повече от миналата година, като че ли да покажат отново къде е поставено началото на таченето на паметта на героите.
Денят на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България се чества всяка година в България в деня на гибелта на поета и революционер Христо Ботев (2 юни 1876 г.) За първи път се отбелязва в Пловдив и Враца през 1884 г. Официално се чества от 1901 г., когато на тържествата на връх Вола (Околчица) присъстват Ботеви четници. На 2 юни 1948 г. точно в 12 часа е даден първият сигнал за едноминутно мълчание в цялата страна.
Много родители дойдоха с децата си, не само едноимените училища присъстваха на церемонията, учителки доведоха малчугани от детска градина за пръв път, а със закъснение се пристигна група от частна езикова гимназия под строй и с трикольора отпред. В церемонията взеха участие Военен духов оркестър, представителен взвод и венценосци. Водещ бе актрисата Мария Генчева от Драматичен театър – Пловдив.
Направи впечатление липсата на представител на духовенството.
„Стихотворението "Борба" на поета, публициста, революционера Христо Ботев не се преподава в учебните планове на българското училище нито след освобождението от турско робство в 1878 г., нито след 09.09.1944 г., нито в най-новото ни време след 10.10.1989 г… Чуйте част от него!“ Така започна словото си за Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България директорът на Държавен куклен театър – Пловдив Виктор Бойчев.
После той рецитира пред стотиците граждани тази част от „Борба“:
"В тъги, в неволи, младост минува,
кръвта се ядно в жили волнува,
погледът мрачен, умът не види
добро ли, зло ли насреща иде.
…
На душа лежат спомени тежки,
злобна ги памят често повтаря,
в гърди ни любов, ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеш свестен човек събуди!
Свестните у нас считат за луди!
…
Светът привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
…
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ – вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своя свещени конец…
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!".
Тук бе първият момент, в който актьорът Бойчев, започнал злободневно речта си, получи аплодисменти. А от там насетне с всяко свое слово ораторът караше хората да настръхват. Думите на Виктор Бойчев бяха интелигентно изригване към съвременния свят, родната действителност, българската политика, международното й поставяне, паметта и безпаметното… Не случайно в края на словото му се случи, нещо, което рядко става на подобни събития – спонтанни аплодисменти от смълчаната публика. Прочетете го. Всяка дума си заслужава да бъде осмислена и да не остане така:
„Днес е ден на загиналите за свободата и независимостта ни знайни и незнайни герои, положили своята жертва в основите при създаването на Съвременна България.
Днес е денят на почит към загиналите, за да съществува нашето Отечество, денят на вградилите частица от себе си – за по-добър живот на наследниците им.
Днес е денят на мълчанието, ден за размисъл и ден на оценка, изпълнен с благодатта на живота за нас.
Днес е денят, в който можем да съпоставим техните идеали и величината на жертвата, извършена в името на по-щастливото Утре,
а наша грижа и дълг е да го сторим за Вдругиден.
Днес е ден на откровение и признание.
Днес можем да дадем клетва на себе си – да живеем, изграждайки частица от утрешния по-искрен, по-добър и по-щастлив свят, свят който да създаваме с отговорност към нас и всички останали, мястото в което ще живеят нашите деца и …може би …ще се наричат …българи?!
Днес е денят, в оптиката на който можем да прозрем какви ще бъдем – джуджета или великани, прекрачвайки в утрешния ден.
Днес е "Голямата задушница" на духа, наречен Български…
Днес е денят да мислим за глобалния свят на бъдещето, в което ще се разтворят всички национални геройства и жертви, ще се стопят като сянка: култура, език, идеал, морал и достойнство – всичко ще отиде на "бунището на историята", стъпкано и презряно, ако не го пазим в себе си и не го вградим в следващите след нас поколения.
Днес е денят на България!
За да го има и утре – трябва борба,
борба неуморна,
безкрайна, нестихваща,
постоянна и пламенна,
неувяхваща от жаркото слънце,
непримирима като вятъра,
неспирна и чиста – като пролетните дъждове,
разчупваща ледовете,
изриваща снега и тъгата от обрулените лица,
изсушаваща сълзите,
надмогваща стенанията и болката, глада и умората,
надсмиваща се и прекрачваща
през пропастта на бездушието и нищетата,
унищожаваща и стремително увличаща,
сгромолясваща и издигаща…
Борба!
За правото да се наричаме Българи!
"Да живей България!"
