Защо? Защо не крещим и викаме?
Арх. Димка Танева
Заложеното в мен от ранно детство силно влечение към всички видове изкуства: ритъмът на танца, музиката, театърът и живописта определиха срещата ми с едно друго голямо изкуство – архитектурата.
Напускайки университетската скамейка като млад архитект през 1950г. постъпих на работа в ТПО (Териториална проектантска организация) гр. Пловдив. Тогава започна истинският университет. Трябваше на практика да се прилага и използва всичко научено, свързано с професията ми. Чувствах се объркана. Всичко беше толкова различно от училището. Страх, безспокойство и несигурност ме съпътстваха. За щастие, попаднах в колектив от опитни професионалисти и прекрасни хора като арх. Христо Пеев, арх. Желязко Стойков, арх. Н. Овчаров, арх. П. Моравенов, арх. Стоян Маевски и други, които с много внимание и деликатност ме подкрепяха. Моята дълбока благодарност и поклон към тях. От арх. Стойков научих отново за стойността на детайла и пропорциите, но вече в реалност. От него научих как да си служа с малкото тънко перце, което проскърцваше леко върху пауса и даваше живот на всяка линийка и форма. Така постепенно, с цената на много труд, упоритост и амбиция пред мен се разкриваше истината за нея – архитектурата. Ставах все по-критична и взискателна към това, което творях. За да стигнеш до цялата истина, е необходима цялата ти всеотдайност и искреност.
Всяка нова задача за проектиране беше ново предизвикателство. Вземайки част от празното пространство, трябва да успееш да го подчиниш и създадеш творба, на която си дал част от себе си. Тази творба е твоя рожба, отгледана с много обич, с много любов. Създаването на тази рожба започва далеч преди да седнеш на чертожната маса. Носиш я навсякъде със себе си – денем и нощем. Нощите са най-добрите съветници. Тихо е. Във въображението си малко по малко откриваш пътя към нея и сглобяваш частиците й.
Седнал веднъж на чертожната маса с молив в ръка, ти си вече неин пленник. Пътят е труден.
Предизвикателството те завладява все повече. Идват моменти на възторг и разочарование, тръгване и спиране, напредване и връщане. Желанието да го подчиниш те кара да следваш амбицията си и да създадеш всичко това, което можеш да дадеш.
Дълбоко в мен зрееше чувството, че ще успея. Това усещане ме подкрепяше. Всяка линия всяка точка и чертичка очакват обич и внимание. Изневериш ли им, те ти отговарят със същото. Всяка архитектурна творба трябва да привлича и да буди възхищение у този, за когото е създадена и у този, който я наблюдава. Ако авторът-архитект е успял да влезе в ролята на истински творец, ако е бил искрен, давайки всичко, на което е способен, може да се радва на възторга на зрителя. Има моменти, в които всичко започва спонтанно. Вдъхновението те спохожда изведнъж, но има и дни на трудности, дълго време, докато успееш.
Удовлетворението и спокойствието, които настъпват, са наградата за всички усилия и трудности, придружавали целия ти творчески път. Това доволство често пъти е кратко и остава при готовите чертежи, преди да стигнат до своя изпълнител.
Горчивина и болка те изпълват, когато творбата ти попадне в ръцете на неподходящ изпълнител, който си позволява грубо да се намесва с редица промени в създаденото от теб. Нямаш истинско право да я защитиш.
Достойнството ти на творец е дълбоко засегнато. Кой би си позволил с четка в ръката да променя картината на един живописец? Кой би си позволил с длето в ръката да издялва допълнително пластиката на един скулптор? Кой би си позволил да променя и допълва творбата на един музикант? Никой.
Питам: Дали вината не е в самите нас? Защо безропотно приемаме това оронване на достойнството и престижа ни?
Защо? Защо не крещим и викаме?
