Радина Думанян: Високата летва е нож с две остриета
Двете млади звезди на пловдивския театър изпращат супер година
Леко засрамени от поканата за разговор двамата млади актьори от трупата на пловдивския театър Радина Думанян и Красимир Василев застанаха пред Под тепето преди осмото представление на Възвишение. Именно спектакълът на Иван Добчев по романа на Милен Русков отвори пътя на младоците до голямата сцена и голямата публика. Още след премиерата те бяха назначени на щат в театъра. Колегите им ги описват като хипер талантливи, харизматични, като новите лица на Драмата, нейното бъдеще. 
Публиката добавя „Нечовешки красива” за нея, и „Очарователен” за него. Радина е блестяща, емоционална, естествено хубава, огнена и в същия миг стеснителна, съблазнителка и в следващия момент невинна. Загрява като гимнастичка за репетицията преди поредното Възвишение около същия онзи декор, който изгоря лятото заедно с големия салон на театъра. Всяко нейно движение и жест излъчва женственост, увереност. До нея, небръснат и обезоръжаващо усмихнат е най-симпатичният револУционер. Сърдечният и небрежен Красимир дотолкова е влязъл в кожата на героя си от Възвишение, че отговаря на Асенчо по телефона. Така го търсим ние, а той отговаря „Дааа”. Всеки път.
-Каква година изпращате? Май много успешна…
Радина: За мен лично, тази година беше плодоносна поради няколко причини. Първо, че завърших образованието си- бакалавърската степен. Второ, че паралелно с това спечелих кастинг за роля във Възвишение и това беше крачка към назначаването ми в театъра. Така че мога да кажа, че тази година беше толкова успешна. Следващата… трябва да се понапъна, за да бъде по-успешна и смятам да го направя.
Красимир: За мен също беше много успешна. Кастинг спечелих за Възвишение, Асенчо играх, на щат съм в пловдивския театър.
-Движите се рамо до рамо?
Р: Така се е получило, да. Всеки изминава своя път. Колелото се върти.
-Скокът бе твърде голям. Отидохте на едно изключително ниво- работа с Добчев върху може би най-добрия български роман в последните 20 години?
Р: По-любопитното е, че сега ще трябва да поддържаме това ниво, да се развиваме, да се надграждаме, да продължаваме да се учим, да продължаваме да изискваме от себе си. Високата летва е нож с две остриета.
-Възвисихте ли се в тези няколко месеца?
К: От април до ден днешен, мога да кажа, че това представление няма да се забрави. Може би на внуците ще го разказваме. Целият процес продължи дълго, тежко, емоционално. Това ми беше дебютът. От тук нататък все по-нагоре си пожелавам. Все повече такива процеси. В пълния смисъл на думата се вОзвисих.
Р: Изключително интензивен репетиционен процес беше за мен, защото репетициите в това представление ме надграждаха. Това е представление, което по някакъв начин ми е помогнало на мен като личност и като актриса да намеря отговори на въпроси и ми е задало толкова въпроси, отколкото отговори ми е дало. Това също за мен беше дебют извън НАТФИЗ, първото представление, в което участвам. Първият режисьор, с когото се сблъсквам след академията. Мога да кажа, че се възвисих, защото при този силен текст на Милен Русков, добрата драматизация и режисура, която имахме, представлението ми въздейства много.
-Спомняте ли си кастинга?
Р: Да, спомням си го. Честно казано, нямах търпение за кастинга. Бях се подготвила за него и нямах търпение да покажа моя поглед над този текст, към това, което ще се работи. Бях подготвила един от женските материали за закопаването на 
парите. На всеки предлагаха задачи, след като предложи своето Аз в текста. Асен Аврамов ми даде едната задача. Каза: Хайде, сега малко го разиграй този текст, да не е толкова мрачен. Втората задача, която ми даде професор Добчев беше да го разкажа така сякаш приспивам бебе, при което аз направо си изпях текста и въобще не го приспах това бебе, направо го събудих.
К: Аз бях там първи и минах последен. Няма да забравя цялото това време от 8 часа сутринта до 6 часа вечерта. През какво ли не минах. То беше плач, смях, опит за самоубийство…
Р: …неуспешен…
К: … но накрая станах. Даже и аз не очаквах, ако трябва да бъда честен. Даже, първо ми звънна професор Добчев да ми каже, че съм избран за Асенчо. Аз него най-много го бях чел и харесвах още от книгата. Като ми каза Асенчо, аз тогава бях 
в градския транспорт…краката-треперят, машинално само „да, да, да“. Малко след това ми звънна и директорът Кръстев- и пак същата история-треперене, плач, смях, без опит за самоубийство.
-До колко влезе текстът под кожата ви?
К: Ооооо. Ние стигнахме дотам, че сядаме в някакво заведение или кафе и се започва с реплики да се общува, само с реплики от Възвишение се общуваше. Голям смях си падаше.
Р: Аз продължавам от време на време. Понеже уча магистратура по публична реч в НАТФИЗ и там често пишем есета по някои от предметите. И като се случи темата на есето да е силно социална, с някаква политическа насоченост, вмъквам „И аз съм се на образованието народно барем малко обрекла“. И си го повтарям понякога. Когато отговоря на някой с реплика от представлението ,сама си се смея, защото никой не може да ме разбере.
-Как ще коментирате актуалността на текста? Седи, меко казано, резонно на сцената в хем размирни, хем апатични времена. Вие взехте ли някаква позиция?
Р: Да, добрият текст е актуален във всички времена. Имам позиция, но тя е моя, личностна.
К: Самото Възвишение, самото представление дава ясна представа ние в каква позиция сме. Какво е цялото ни съществуване и какво е било. Например в Асенчо, моят герой, си е събрана цялата българщина, целият материализъм. Даже нашата любима реплика „Като не знаеш, що са прайш?“ си е напълно актуална. Българинът се ражда перфектно знаещ три неща- политика, футбол и медицина. Хората учат не знам си колко години медицина, нашите казват: Нищо ти няма, пий една ракия и си готов.
-Осъзнавате ли влиянието, което оказвате на публиката?
Р: Да си на сцената е наистина отговорна задача, защото влиянието, което можеш да окажеш на публиката в голяма степен е доста силно. Актьорът трябва да бъде много отговорен на сцената и да не си позволява да лъже публиката. Понеже нашата професия е силно манипулативна. Ние се правим, че играем, те се правят, че ни вярват. И по-скоро бих казала, че всяко нещо, с което се занимаваме и ще се занимаваме от тук нататък ,е много отговорно в същността си.
К: В момента, в който застанем на сцената и тя е метър и малко над всички, когато стъпиш малко над хората, нормално е да се чувстваш отговорен за всяка своя реплика и действие.
-Кефи ли ви това, че се превърнахте бързо в любимците на публиката?
Р: Чувствам се оценена, ако това е така. От друга страна, по никакъв начин не мога да кажа, че това ми влияе на самочувствието. Продължавам търсенето, дълбаенето, чопкането на нещата и в това представление, и във всички останали. Беше много вълнуващо ,като ни представяха на сцената като новите членове на трупата на театъра. Аз се поразплаках, не можах адекватно да реагирам на ситуацията, аз бях без звук и картина, защото бързо ми се случи.
К: Любимец на публиката е доста отговорно. Аз много харесвам старата школа актьори. А там любимци на публиката са Георги Калоянчев, Апостол Карамитев. На половината да им стигна- ей това е за мен.
-Какво си пожелавате за 2014-та?
К: Пожелавам си двойно по-голям успех от тази година, а догодина ще си пожелая пак двойно по-голям успех за следващата. Успех и късмет- това е основата на всичко
Р: Пожелавам на себе си и на другите да сме здрави и да се обичаме, защото обичането дава обич.
