Остава ден до началото на безплатната кампания на Немския Кастрационен център – Пловдив. Все още имаме свободни часове: запишете се сега на тел 032 207 379 (всеки делничен ден между 14 и 16 ч.
Родена е на 7 август 1966 г. в Русе. През 1984 г. завършва със златен медал Руска езикова гимназия „Максим Горки“ в Русе. През 1988 г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност актьорско майсторство за драматичен театър в класа на професорите Сашо и Цветана Стоянови. През 2007 г. получава наградата „Икар“ на Съюза на българските артисти за поддържаща женска роля в постановката „Отделената глава“ на Десислава Шпатова. Омъжена е за актьора Емил Марков, който е и главен сценарист и режисьор на предаването „Комиците“. Те имат две деца – син на име Здравко и по-малка дъщеря на име Мина. Домашният любимец на семейството е женски лабрадор на име Индира.
Кой трябва да се грижи за бездомните животни?
За проблема с бездомните животинки трябва да се погрижи държавата. Чувала съм, че пари за това има. Решаването му не може да се постигне с индивидуални усилия, защото мащабът му изисква мерки на институционално ниво. Модерни приюти с адекватна грижа и хуманни условия на живот. Кампании за осиновяване. Масови кастрации, ваксинации. Осъзнатост. За това и се включих в кампанията на младата организация „Помощ за бездомните животни”. Те стопанисват Българонемския кастрационен център от 2017 г. Екипът им е посветен на каузата да намали страданието на животните, да разпространи посланието, че животните по улиците не живеят в природата, защото нищо от външния свят на един град вече не е част от природата. Те са млади хора – доброволци, които вярват, че с общи усилия и с участието на обществеността заедно може да се намали, а дори и да се спре страданието. Харесвам девиза им: „Как може да спасите 100 улични животни? Като кастрирате едно”. Моля, запишете си час при Немския кастрационен център в Пловдив на тел. 032 207 379. Безплатно е, а местата свършват бързо.
Кой трябва да се грижи за бездомните животни?
За проблема с бездомните животинки трябва да се погрижи държавата. Чувала съм, че пари за това има. Решаването му не може да се постигне с индивидуални усилия, защото мащабът му изисква мерки на институционално ниво. Модерни приюти с адекватна грижа и хуманни условия на живот. Кампании за осиновяване. Масови кастрации, ваксинации. Осъзнатост. За това и се включих в кампанията на младата организация „Помощ за бездомните животни”. Те стопанисват Българонемския кастрационен център от 2017 г. Екипът им е посветен на каузата да намали страданието на животните, да разпространи посланието, че животните по улиците не живеят в природата, защото нищо от външния свят на един град вече не е част от природата. Те са млади хора – доброволци, които вярват, че с общи усилия и с участието на обществеността заедно може да се намали, а дори и да се спре страданието. Харесвам девиза им: „Как може да спасите 100 улични животни? Като кастрирате едно”. Моля, запишете си час при Немския кастрационен център в Пловдив на тел. 032 207 379. Безплатно е, а местата свършват бързо.
Известно е, че обичате животните, какво ви свързва с тях?
Връзката ми с животните се основава на любов, отговорност за живота им и възхищение пред съвършената им природа. Има едно много красиво изречение: „Животните са украшенията на Земята.”
Какъв е първият Ви спомен, свързан с живот?
Пърият ми спомен е много назад във времето, затова няма как да е конкретен. Аз съм дете, израснало на село, сред много животни. Баба ми и дядо ми отглеждаха овце, крави, прасе, кокошки, въобще – типичният селски двор от това време. А около нас винаги се мотаеха котета – много уважавани членове на домакинството, защото вършеха много работа и това им осигуряваше един охолен и спокоен живот.
Какво мислите относно жестокоста към бездомните животни?
За мен жестокостта е жестокост, без значение към кого е насочена. Не смятам, че когато Бог ни е създавал, е вложил различна стойност в живота на всяко живо същество, мисля, че сме му еднакво скъпи. А жестокостта от страна на хората към животните е проява на ужасна надменност и слепота, която ще ни струва много скъпо. На първо място плащаме със загубата на хуманността си, плащаме със загуба на способността си да изпитваме благодарност пред Твореца и неговите създания. Смятам жестокостта към животните за отвратителна извратеност, която рано или късно ще си намери и други жертви, не дай, Боже, сред нас… Няма жестоко животно, само човек е способен да убие за „забавление”, за „удоволствие”. И това ме кара дълбоко да се срамувам. Когато не цениш живота на едно бездомно куче, ти не цениш Живота. Точка.
Как може хуманно да се намали страданието на животните на улицата?
Отговорът се съдържа във въпроса – с хуманност! На първо място – образоване на стопаните на домашни животни. От тях тръгват немалко беди, защото нямаме никаква култура на развъждане. Всеки запложда! И накрая нежеланото потомство се озовава или задушено в найлонова торба в контейнера, или „хуманно” изоставено в кашон на прага на някоя клиника или зоомагазин. Друг много важен ключ към решаване на проблема с бездомничетата за мен е кастрацията. Не само на бездомните, но и на домашните любимци. Знам, че в САЩ, ако не кастрираш животното си, плащаш огромен данък за него. Там, чувала съм, се следват и много строги правила на развъждане, от които няма мърдане. И не на последно място е най-любимият ми отговор на въпроса как да се грижим за бездомничетата – като ОСИНОВЯВАМЕ! Уважавам развъдчиците, които се грижат за породите с педантичност и всеотдайност, но не смятам, че причините едно куче да бъде обичано се коренят в неговия „екстериор”, както се казва по изложбите. Когато осиновиш едно кученце от приют, ти даваш шанс на две – първо на своето и после на още едно окаяниче, което приютът ще има шанс да прибере на мястото на вече осиновеното от теб. Много голяма помощ оказват и приемните семейства, които дават временен дом и грижа за щастливчетата, намерили осиновители в чужбина. Аз самата съм отглеждала временно спасени от улицата кученца и котета.
На какво учите децата около вас по отношение на бездомните животни?
Много е важно да учим децата на хуманност, отговорност, солидарност и грижа чрез личния си пример, а не само на думи. Най-голямото ми усърдие отива за това да убеждавам хората около себе си, не само децата (точно те всъщност най-бързо отварят сърцата си), че човек е силен, не за да доминира, а за да помага и закриля. Красиво и вдъхновяващо е, когато осъзнаем, че помагайки на едно същество в нужда, помагаме на себе си да се съхраним като Хора. Опитвам се да убедя хората, че бездомните животинки не са бездомни по свой избор, че не са кацнали нашественици от друга планета, а са наша вина, наша грешка и значи наша отговорност. Че степента ни на цивилизованост зависи от това да успеем да изтрезнеем от самодоволното си опиянение, че Земята е наша, а животните са някакви низши натрапници, които в най-добрия случай стават за храна. Защото ще завършим като във вица: Срещат се две планети и едната се оплаква – „Знаеш ли, много съм зле, хванах хора.” Другата отговаря – „Не се притеснявай, минават от само себе си”…
Преди години сте осиновили тормозено куче и след възстановяването й, за съжаление е била отровена. Какво бихте казали на хората, хвърлили отровата, ако можехте да ги промените?
Тази тема е много болезнена за мен. Нямам думи за такива хора… Хвърля се отрова в паркове, градинки – места, на които играят деца. Не ми се мисли какво може да се случи. Осиновеният ми лабрадор Индирка беше много изстрадало същество. Аз не знам след всички травми как това кученце продължаваше да има доверие и да търси своя човек. Тя беше от Благоевград, стопанинът й почива и неговите наследници я изхвърлят. Тя предано всеки път се връща в къщата, за да чака стопанинът й да се появи. За да я прогонят, я бият, налагат с лопата, стрелят с въздушна пушка, но тя отново се е връщала. За да я спасят от жестокия тормоз, състрадателни хора от града я оставят приюта в Благоевград, но тя няколко пъти успява да избяга и отново се връща в къщата на ужасите си, за да чака… Накрая я отвеждат в приюта в Перник, за да не може да намери пътя обратно и така да я спасят от неизбежното физическо унищожеие. Там я намерих аз – с почти парализирани задни крака, с едно око, слаба като скелет и напълно отказала се от живота. Тя беше сянка на куче, която дремеше на едно скъсано одеалце, отказваше да се храни и да общува. Беше въпрос на дни или седмици да си отиде. Прибрах я, започнах да се боря за нея. Беше много трудно, беше отчайващо на моменти… Отне ми толкова време, сълзи, тревоги и усилия да я върна към нормален живот. И точно, когато тя вече беше започнала дори да маха с опашка (защото и това беше забравила), на една разходка попадна на разхвърляна отрова в парка. Битката с отровата беше непосилна за нея и тя ме напусна… Какви думи мога да намеря за този човек? Законът трябва да има думата в такива случаи. Това е убийство. Казвам го без патос. Който страхливо разхвърля отрова, рано или късно ще събере кураж и за пряка физическа саморазправа. И такъв пример има в живота ми, уви. Един съсед извадил пистолет срещу дъщеря ми, нейна приятелка и кучето ни, защото то тръгнало към него… нищо, че било с намордник. Накъде вървим? Милост, милост трябва да отглеждаме в сърцата си!
Спасила сте и отгледала две котета-сукалчета или както ги наричаме “кашонковци”.
Да, на два пъти в живота си съм спасявала котета и на два пъти кученца. Като втория път кученцето остана в дома ни и стана наш домашен любимец. Не беше лесно. Първите котета бяха още с пъпна връв – хранене на три часа с котешки биберон и адаптирано мляко, тоалетна, миене на очите… много грижи бяха. После разбрах, че по принцип толкова малки котета не оцеляват без майките си. Ние обаче имахме късмет. Пораснаха и си намериха домове. Другите спасени котета, благодарение на прекрасни хора, намериха осиновителка в Германия. Кученцата също имаха късмет и си намериха грижовни стопани. Помня – едните осиновители пътуваха специално от Русе, първо да видят кученцето, после да си го вземат. В продължение почти на година след това ми пращаха снимки и ми пишеха колко са щастливи, че са заедно. Доброто среща добро!
Имате много натоварена работна програма: как съчетавахте работата и малките, които изискват денонощни грижи?
Много беше трудно, няма да крия. Налагало ми се е да водя котета с мен на снимки, защото в къщи не е имало кой да ги храни на три часа. И между кадрите тичам да ги нагледам, момичетата от екипа също ми помагаха. И ми беше хубаво, чувствах се щастлива и подкрепяна. Най-големият ми съратник в това винаги е била дъщеря ми, която е не по-малко отдадена на любовта си към животните. На нея мога да разчитам за всичко. Тя ми е и много силна морална опора. В моментите, в които куражът ми започваше да се изпарява, тя подхващаше битката, а беше още твърде малка. Затова смятам, че личният пример възпитава безусловно.
Какво бихте казали на хората, които смятат, че на бездомните котки/кучета не трябва да се обръща внимание?
Бих им казала, че пропускат една прекрасна възможност да се почувстват добри, важни и силни. Да почувстват, че от тях зависи нещо и то нещо много важно – нечий живот.
А на онези, които казват – оставете ги, да се оправят?
Бих им казала, че половин килограм гранули, с който ще нахранят три-четири кученца, струва средно 2 лева, а купичката с вода е безплатна.
Или на онези, които ги бият или убиват?
На тях бих казала, че ще се боря да ги постигне възмездието на закона. Ако то им се размине, нека знаят, че Бог гледа.
Ако нахраним едно, колко други гладуват?
Нека това не ни отказва да нахраним поне едно!
Бихте ли си взели коте от улицата?
Аз и в момента отглеждам кученце, спасено от улицата! За мен това е напълно осмислен избор. Бяха няколко, грижихме се за тях, намерихме им стопани, а дъщеря ми избра едното за своя сестра.
Известно е, че обичате животните, какво ви свързва с тях?
Връзката ми с животните се основава на любов, отговорност за живота им и възхищение пред съвършената им природа. Има едно много красиво изречение: „Животните са украшенията на Земята.”
Какъв е първият Ви спомен, свързан с животно?
Пърият ми спомен е много назад във времето, затова няма как да е конкретен. Аз съм дете, израснало на село, сред много животни. Баба ми и дядо ми отглеждаха овце, крави, прасе, кокошки, въобще – типичният селски двор от това време. А около нас винаги се мотаеха котета – много уважавани членове на домакинството, защото вършеха много работа и това им осигуряваше един охолен и спокоен живот.
Какво мислите относно жестокоста към бездомните животни?
За мен жестокостта е жестокост, без значение към кого е насочена. Не смятам, че когато Бог ни е създавал, е вложил различна стойност в живота на всяко живо същество, мисля, че сме му еднакво скъпи. А жестокостта от страна на хората към животните е проява на ужасна надменност и слепота, която ще ни струва много скъпо. На първо място плащаме със загубата на хуманността си, плащаме със загуба на способността си да изпитваме благодарност пред Твореца и неговите създания. Смятам жестокостта към животните за отвратителна извратеност, която рано или късно ще си намери и други жертви, не дай, Боже, сред нас… Няма жестоко животно, само човек е способен да убие за „забавление”, за „удоволствие”. И това ме кара дълбоко да се срамувам. Когато не цениш живота на едно бездомно куче, ти не цениш Живота. Точка.
Как може хуманно да се намали страданието на животните на улицата?
Отговорът се съдържа във въпроса – с хуманност! На първо място – образоване на стопаните на домашни животни. От тях тръгват немалко беди, защото нямаме никаква култура на развъждане. Всеки запложда! И накрая нежеланото потомство се озовава или задушено в найлонова торба в контейнера, или „хуманно” изоставено в кашон на прага на някоя клиника или зоомагазин. Друг много важен ключ към решаване на проблема с бездомничетата за мен е кастрацията. Не само на бездомните, но и на домашните любимци. Знам, че в САЩ, ако не кастрираш животното си, плащаш огромен данък за него. Там, чувала съм, се следват и много строги правила на развъждане, от които няма мърдане. И не на последно място е най-любимият ми отговор на въпроса как да се грижим за бездомничетата – като ОСИНОВЯВАМЕ! Уважавам развъдчиците, които се грижат за породите с педантичност и всеотдайност, но не смятам, че причините едно куче да бъде обичано се коренят в неговия „екстериор”, както се казва по изложбите. Когато осиновиш едно кученце от приют, ти даваш шанс на две – първо на своето и после на още едно окаяниче, което приютът ще има шанс да прибере на мястото на вече осиновеното от теб. Много голяма помощ оказват и приемните семейства, които дават временен дом и грижа за щастливчетата, намерили осиновители в чужбина. Аз самата съм отглеждала временно спасени от улицата кученца и котета.
На какво учите децата около вас по отношение на бездомните животни?
Много е важно да учим децата на хуманност, отговорност, солидарност и грижа чрез личния си пример, а не само на думи. Най-голямото ми усърдие отива за това да убеждавам хората около себе си, не само децата (точно те всъщност най-бързо отварят сърцата си), че човек е силен, не за да доминира, а за да помага и закриля. Красиво и вдъхновяващо е, когато осъзнаем, че помагайки на едно същество в нужда, помагаме на себе си да се съхраним като Хора. Опитвам се да убедя хората, че бездомните животинки не са бездомни по свой избор, че не са кацнали нашественици от друга планета, а са наша вина, наша грешка и значи наша отговорност. Че степента ни на цивилизованост зависи от това да успеем да изтрезнеем от самодоволното си опиянение, че Земята е наша, а животните са някакви низши натрапници, които в най-добрия случай стават за храна. Защото ще завършим като във вица: Срещат се две планети и едната се оплаква – „Знаеш ли, много съм зле, хванах хора.” Другата отговаря – „Не се притеснявай, минават от само себе си”…
Преди години сте осиновили тормозено куче и след възстановяването й, за съжаление е била отровена. Какво бихте казали на хората, хвърлили отровата, ако можехте да ги промените?
Тази тема е много болезнена за мен. Нямам думи за такива хора… Хвърля се отрова в паркове, градинки – места, на които играят деца. Не ми се мисли какво може да се случи. Осиновеният ми лабрадор Индирка беше много изстрадало същество. Аз не знам след всички травми как това кученце продължаваше да има доверие и да търси своя човек. Тя беше от Благоевград, стопанинът й почива и неговите наследници я изхвърлят. Тя предано всеки път се връща в къщата, за да чака стопанинът й да се появи. За да я прогонят, я бият, налагат с лопата, стрелят с въздушна пушка, но тя отново се е връщала. За да я спасят от жестокия тормоз, състрадателни хора от града я оставят приюта в Благоевград, но тя няколко пъти успява да избяга и отново се връща в къщата на ужасите си, за да чака… Накрая я отвеждат в приюта в Перник, за да не може да намери пътя обратно и така да я спасят от неизбежното физическо унищожеие. Там я намерих аз – с почти парализирани задни крака, с едно око, слаба като скелет и напълно отказала се от живота. Тя беше сянка на куче, която дремеше на едно скъсано одеалце, отказваше да се храни и да общува. Беше въпрос на дни или седмици да си отиде. Прибрах я, започнах да се боря за нея. Беше много трудно, беше отчайващо на моменти… Отне ми толкова време, сълзи, тревоги и усилия да я върна към нормален живот. И точно, когато тя вече беше започнала дори да маха с опашка (защото и това беше забравила), на една разходка попадна на разхвърляна отрова в парка. Битката с отровата беше непосилна за нея и тя ме напусна… Какви думи мога да намеря за този човек? Законът трябва да има думата в такива случаи. Това е убийство. Казвам го без патос. Който страхливо разхвърля отрова, рано или късно ще събере кураж и за пряка физическа саморазправа. И такъв пример има в живота ми, уви. Един съсед извадил пистолет срещу дъщеря ми, нейна приятелка и кучето ни, защото то тръгнало към него… нищо, че било с намордник. Накъде вървим? Милост, милост трябва да отглеждаме в сърцата си!
Спасила сте и отгледала две котета-сукалчета или както ги наричаме “кашонковци”.
Да, на два пъти в живота си съм спасявала котета и на два пъти кученца. Като втория път кученцето остана в дома ни и стана наш домашен любимец. Не беше лесно. Първите котета бяха още с пъпна връв – хранене на три часа с котешки биберон и адаптирано мляко, тоалетна, миене на очите… много грижи бяха. После разбрах, че по принцип толкова малки котета не оцеляват без майките си. Ние обаче имахме късмет. Пораснаха и си намериха домове. Другите спасени котета, благодарение на прекрасни хора, намериха осиновителка в Германия. Кученцата също имаха късмет и си намериха грижовни стопани. Помня – едните осиновители пътуваха специално от Русе, първо да видят кученцето, после да си го вземат. В продължение почти на година след това ми пращаха снимки и ми пишеха колко са щастливи, че са заедно. Доброто среща добро!
Имате много натоварена работна програма: как съчетавахте работата и малките, които изискват денонощни грижи?
Много беше трудно, няма да крия. Налагало ми се е да водя котета с мен на снимки, защото в къщи не е имало кой да ги храни на три часа. И между кадрите тичам да ги нагледам, момичетата от екипа също ми помагаха. И ми беше хубаво, чувствах се щастлива и подкрепяна. Най-големият ми съратник в това винаги е била дъщеря ми, която е не по-малко отдадена на любовта си към животните. На нея мога да разчитам за всичко. Тя ми е и много силна морална опора. В моментите, в които куражът ми започваше да се изпарява, тя подхващаше битката, а беше още твърде малка. Затова смятам, че личният пример възпитава безусловно.
Какво бихте казали на хората, които смятат, че на бездомните котки/кучета не трябва да се обръща внимание?
Бих им казала, че пропускат една прекрасна възможност да се почувстват добри, важни и силни. Да почувстват, че от тях зависи нещо и то нещо много важно – нечий живот.
А на онези, които казват – оставете ги, да се оправят?
Бих им казала, че половин килограм гранули, с който ще нахранят три-четири кученца, струва средно 2 лева, а купичката с вода е безплатна.
Или на онези, които ги бият или убиват?
На тях бих казала, че ще се боря да ги постигне възмездието на закона. Ако то им се размине, нека знаят, че Бог гледа.
Ако нахраним едно, колко други гладуват?
Нека това не ни отказва да нахраним поне едно!
Бихте ли си взели коте от улицата?
Аз и в момента отглеждам кученце, спасено от улицата! За мен това е напълно осмислен избор. Бяха няколко, грижихме се за тях, намерихме им стопани, а дъщеря ми избра едното за своя сестра.
