Пловдив трябва да бъде пример за опазване, а не разрушаване

Не може да оценяваме стойността на сградите само по техния законов статут – Пловдив трябва да прави повече, а не минималното, свързано с културното наследство

И Тютюневият склад на Сточна гара, и Гарнизонна фурна заслужават да бъдат запазени и да получат съвременна функция

Изказвания за състоянието на дадена сграда „на око“, без конструктивно обследване са напълно непрофесионални и несериозни

Небрежното отношение и изказвания на кмета на града Здравко Димитров по отношение на архитектурното наследство на Пловдив няма как да не предизвикат неприятно усещане у пловдивчани, които милеят за историята на града. С последните коментари, дошли от местната власт, свързани с тютюневия склад до Сточна гара и с Гарнизонна фурна не си личи, че той е сред тази група хора. Или поне показва, че има доста ограничена визия по въпроса що е то ценна пловдивска история.

Крайно време е по отношение на културното наследство местната власт да слага по-високи критерии, спрямо националното, а не да бута всичко, което „не е паметник на културата“. Както тютюневият склад, така и Гарнизонна фурна са ценни сгради, които заслужават да се запазят и преработят в нещо, което да има функция днес, но да пази и градската история за следващите поколения.

Не за пръв път чуваме някой да се изказва, че унищожаването на дадена сграда не е проблем, защото „тя не е паметник на културата“. Без да омаловажавам другите населени места, като пловдивчанин и жител на европейската столица на културата за 2019-а година, винаги съм си представял, че тук ще слагаме тези по-високи, спрямо съседите ни, критерии по тези теми. И да бъдем пример за, да речем, Асеновград, Харманли или Кърджали – когато се чудят дали да съборят някой от техните тютюневи складове, белег за икономическо и културно развитие, белег за архитектурна история, белег за социални проблеми, конкретен паметник на не една и две литературни и кино творби. И този пример да бъде „Съхранете наследството на вашите собствени баби и дядовци“, а не „Разрушавайте“.

Уви, липсата на статут на дадена сграда като „недвижима културна ценност“ се използва от кмета на културната столица – бивша както по хронология, така май и по идея за бъдеще и по планирано поведение – да оправдае всяко разрушение.

Разбира се, кметът е просто една институционална фигура. Макар и много хора да са свикнали да гледат на управляващите ни като на временни феодали, които вземат това или онова решение на база своята експертиза, чувства или умения, всъщност кметът е част от изпълнителната власт. Той е там да бъде изпълнител на законово взети решения.

В този смисъл, няма нищо странно или срамно той да няма понятие от история, културно наследство или ценност на дадена сграда, период в историята на изкуството или друга подобна специфична тема. И що се отнася до официалните му актове, няма как да спира унищожаването на дадена сграда, ако това унищожаване е напълно законно.

Иначе казано: кметът е там просто да подписва или не документи, а не да оценява тяхната културна стойност. А, когато му се наложи да го прави, да се допита до експерти – има специалисти заместници, специалисти по отделите, специалисти сред гражданите, който му плащат заплатата.

Когато обаче пристъпи към изказване извън законността на дадено действие, кметът или останалите властимащи, влизат в друга роля: публични личности с някакъв престиж. В тон с историята на града, титлите за културни столици и прочее, винаги съм си представял кмета на града като човек с престиж на такъв, който обича историята на града.

А историята на града не е само останките от римската империя. Или само Стария град. И историята не е просто купчината камъни и тухли, а нематериалната ценност, която те демонстрират и материализират.

Смисълът да пазим някакво културно наследство не е просто да пазим „красивите“ сгради и да бутаме „грозните“, по непрофесионалната естетическа оценка на произволен властимащ. Нелепо е да оценим дадена сграда, като такава, която не си заслужава опазване, защото е „просто склад“, просто индустриална сграда или просто фурна.

Защото, например, римските останки около Пощата, т.нар. Форум или Агора – те са „просто магазин“. Баните с красиви мозайки под училище „Йоаким Груев“ са… просто бани. Складът е просто склад, фурната е просто фурна. Но те са белег за някаква история.

Малката разлика между по-старото и по-новото наследство е, че по-старото трудно ще приеме нови или съвременни функции. Макар, че не е невъзможно: ако Малката базилика е предимно музей, то Античният театър и до днес приема съвременни театрални и оперни постановки. И по същия начин старите складове могат да приемат нови функции. Така се прави навсякъде по света, няма да сме новатори. Нелепо е, че 1 година след културната столица и много години, след поколения повторение на едно и също нещо от поколения архитекти и историци, това трябва отново да се коментира и споменава, но да речем, че е нужно пак.

А що се отнася до конструкцията на сградите – здрави или не, стабилни или не, това съвсем не може да се прави „на коляно“. Ако влезем в обувките на някой филистимец, можем да принизим културното наследство и да си кажем: „Е, всеки си има вкус“.

Но никой не може да принизи строителното инженерство. Не може „на око“ да кажеш, че една сграда не е здрава и ще падне само по десет снимки в приятелски настроен сайт. Конструктивното обследване е процедура от тесни специалисти, които проучват дадена сграда и състоянието на нейната структура. Не се прави на око и по снимки.

В този смисъл изказвания за структурата на Гарнизонна фурна или Тютюневия склад до Сточна гара, ако ще са обект на публичен коментар, няма как да стават без също публично представяне на проведено от специалисти обследване. Гарнизонна фурна, например, има стоманобетонова конструкция на единия етаж – да, няма прозорци и на места има прокапал таван, но това не значи непременно, че трябва да се хвърлят стотици хиляди левове за нейното събаряне. Безброй са примерите за възстановени такива сгради след продължителен живот, оставен на атмосферните условия.

Естествено, не бива да се подминава въпросът със собствеността. Тютюневият склад е частна собственост – също както е бил преди 100 години, в това няма нищо скандално – и там, извън законовите си задължения, кметът и останалите институции нямат друга власт. Но могат да изразят другата си роля, на хора с престиж, които да защитят историята на града поне на ниво морал. Все пак отговорността дали ще си вечно запомнен като унищожител на парче от историята на Пловдив ще си остане у днешния собственик.

Що се отнася до Гарнизонна фурна – там всичко е в ръцете на общината. И нека стане ясно: Дали тя е здрава и трябва да стои не се мери на око. Може би трябва да се бутне. Може би трябва да стои. Но преди да се каже това – трябва да има експертна оценка. Тоест:

Здрава ли е тя? Или наистина е опасна? Ако е здрава или опасна, кой екип инженери проучи детайлно сградата и консултира кмета, който, доколкото ми е известно, няма нужното образование, нито сам е извършвал такова проучване, за да изразява мнение?

Скъпа ли е тя? Твърди се, че ремонтът ѝ ще струва 2 млн. лева. 2 млн до какво? Къде са пазарните проучвания, изчисления и поне приблизителни сметки? Това е имот от няколкостотин квадратни метра застроена площ в супер развиващ се район на града. Ако в общината няма финансово грамотни хора, които да изкарват пари от скъпия имот, да я дадат на концесия и да не се месят, вместо да събарят съществуващ строеж. Може пък да има някой по-грамотен, който да изкарва сградата на собствена финансова издръжка, и да бъде в културен плюс на града с няколко съвременни изложбени пространства.

Иначе – разбрахме, сградата не е културна ценност по закон. Но тя е историческа ценност. Естествено, че по документи може да бъде съборена за излишно много пари (350 000 лева по неаргументирана оценка от предходната общинска власт) и там да се разшири с 20 метра съществуващият голям съседен парк. Съвсем естествено ще е, ако си кажем – не ни пука за бъдещи пространства за култура, не ни пука за децентрализация в изкуството, не ни пука за историята на българските военни. Надявам се, че културен град с богата история няма да каже това, но кой знае.