Как Пловдив обруга, изнасили и унищожи духа си!

Съсипията в монументалното изкуство на Слона, Ди Киро, Йони Левиев, Енчо Пиронков в поредицата на Под тепето „Изоставените“


Обругани, изнасилени, сломени, оскърбени, унищожени. Такива прилагателни можем да сложим пред всяко име на големите ни творци. Без изключение. Защото така се отнася Пловдив към великите Георги Божилов- Слона, Енчо Пиронков, Йоан Левиев, Димитър Киров, Димитър Павлов- Точката. С всеки от тях сме се изгаврили и духовно, и материално, що се отнася до монументални творби, които те с готовност ни завещаха, а ние с някакъв нагъл и безочлив, гнусен гняв съсипахме. По този начин изнасилихме собствения си градски дух.
Под тепето ще направи една уникална поредица от гаврата с паната, стенописите и мозайките на хората на духа. Онези, благодарение на които Пловдив е това, което е. Дали от мутренизация, от хъс за печалба, от немърливост или духовна нищета, разни хора в разни ситуации и в разни моменти от прехода се изгавриха с вечното им изкуство. Следете рубриката ни „Изоставените“, защото само така можем отново да се поклоним пред гигантите, въпреки онова, което им сторихме.

Стартираме с нещо живо, за щастие. Едно от малкото останали, макар и не цели, наследства в голям мащаб на Георги Божилов. Великолепната мозайка на Слона светлее в мрака на фоайето на Централна поща, което почва да заприличва на паметник от вчерашна бомбардировка в мирно време. Течовете от покрива жадно се впиват и правят ручеи по малките камъчета, които Божилов приживе е редял едно по едно, с чувство и усещане, че оставя нещо вечно. А не с намерението да прави стенен шадраван. Нещо вечно, стига да има кой да се грижи за него. Дори навън, мозайката би била на по-безопасно място, тъй като в момента под нея се концентрира опасна влага, която всеки момент може да я раздуе и пръсне отвътре. На много места камъчетата ги няма, на други те са придобили странни краски от постоянните течове и още по-постоянното безхаберие. Страхотната работа на Слона, хипермодерна за времето си, създавала много полемики още преди завършването си, скоро ще изчезне завинаги, ако някой не направи нещо. В момент, в който Пловдив ламти за културна столица на Европа, ние убиваме нещо свято- завета на големия майстор.

Труповете на много други творби на великаните се валят навсякъде- загробени по фасади, калкани, хотели и обществени сгради. Нека поне се опитаме да съхраним онова, което е останало. Да освежим мозайката, да я осветим, да я рекламираме, защото тя би вкарала хора в самата Поща. Стопаните на постройката дори нямат идея, че в порутеното им, мокро, тъмно, неприятно фоайе има зацапан диамант. Невероятно духовно и финансово богатство. Финансово, защото навремето подобни работи се правиха с гигантски държавни, наши пари. А днес частни субекти и забележете държавни такива, ги съсипват и унищожават. Време е да променим това, казва един от съвременните артисти, който също е пострадал от варварщината и който скоро ще разкрием детайлно с личната му болка.