Арменският ресторант като загуба на културно наследство

Над 20 000 арменски бежанци пристигат в Пловдив, както и в няколко други български града след Първата световна война, намирайки тук новия си дом, редом до други арменци, които живеят тук от векове. Рядко повтарян факт е, например, че най-старата все още съществуваща църковна сграда в Пловдив е именно арменската „Сурп Кеворк“ – построена в края на 1820-те години, само няколко години преди бурния процес на строителство на българските възрожденски църкви през 30-те. Сред тази общност на известни фамилии, като Хиндлиян, Томасян и др. възрожденски пловдивчани, по-късно идват и бежанците от арменския геноцид в Турция в годините преди и по времето на Първата световна война, признат и почитан на много места по света, включително и от пловдивския Общински съвет.

Този романтичен исторически увод е към иначе една на пръв поглед злободневна тема – просто затваряне на един ресторант. Това, обаче, бе едно място, което фокусираше много от тази памет. Памет от световната история, преплетена с много градски, ежедневни теми. Която трябва да си я припомняме, защото толкова сме свикнали с нея, че вече е станала тривиална.

Десетки хиляди арменски бежанци. В момент, в който България е загубила поредица от войни и самата тя страда от бежанска криза от Тракия и Македония, пълно е с хора, които нямат земя, нямат покъщина, нямат нищо. И все пак, отваряме вратите си и за арменските бежанци.

Може да звучи самохвално – а не бива. Аз не съм направил нищо. Нито някой от четящите този текст. Ние, поне тези днес в България, живеем относително спокоен живот. Изстрадали са го нашите прабаби и прадядовци, българи и арменци, както и от всички други народности, живели тук. Нашата роля би била да сме също толкова добри и смели като тях.

Но идеята на този текст не е да е някакво кухо морализаторстване. Идеята е, че сме превърнали – и слава Богу! – всичко това в нещо тривиално. Истинската „толерантност“ в едно общество се случва, когато не се говори за нея, когато е малко смешно, както в случая, изобщо да го споменаваме. Да, арменците в Пловдив имат много по-различна история, както се казва, „бекграунд“, и контекст от нас, българските пловдивчани – знаят повече езици, азбуки и вицове, имат по-добра кухня и по-адекватна икономическа култура. Но няма нужда и никога не е имало нужда от квоти за този или онзи. В Пловдив да кажеш, че някой е „арменец“ не е много по-различно от това да кажеш, че той е от Кичука или Мараша. Той е пловдивчанин, българин и арменец. Нали?

Но не съвсем. Убеден съм, че голяма част от четящите този текст – или поне от стандартните посетители на Стария град, Небет тепе или Античния театър – не са ходили в Арменската църква, на арменско събитие или пък в Арменското училище. От последното изключвам тези, които водят децата си (или самите те са ходили там) в училището, което е със славата на едно от най-добрите основни училища в града.

Но извън това – Арменският ресторант бе пресечната ни точка. По стар южняшки и източен обичай ни събира храната. Без значение дали сте ходили там през ден на обяд или веднъж в годината. Или сте били един-единствен път в живота. И без значение дали това посещение е било на „Отец Паисий“, Гроздовия пазар или до подлеза на Понеделник пазара, посещението се помни. Защото на фона на всички напълно еднакви инстаграм ресторанти, Арменският бе ресторант с дух. Не заради закачливо име, заради заглавие с краесловен „еръ“ върху унищожена автентична дограма, заради модерни чинии. А защото бе един културен водовъртеж от хора, истории, случки, непрекъсната нишка на тази група хора, които хем са пловдивчани, хем са малко повече.

За съжаление, също като битката на някоя стара къща, и тук модерността победи историята. Виновни сме си самите ние, не успяхме да опазим това място, което е част от културното наследство на града. Грешно разбираме пазенето на културата – културно не е да построиш нов паметник на някоя мимолетно хрумнала ни тъпотия, тип „нов символ“ бронзова ябълка, пазител или Бог знае какво още. Културно е с малко стъпки да си пазим автентично локалното, което прави Пловдив – Пловдив (и съответно прави Ямбол – Ямбол, Търново – Търново и т.н.). Защото инстаграм ресторантите са инстаграмабъл навсякъде. Автентичните неща са автентични там, откъдето са. Камъкът си тежи на мястото. Дори да се е придвижил от другия край на Черно море – тук си е намерил място. И Пловдив не е Пловдив без арменския си пласт.

Разбира се, това е твърде романтична представа. Градът се променя. Появяват се нови хубави ресторанти, нови готини култури. Сливането на българи и арменци днес е толкова тривиална тема, че дори е обидно да я споменавам – кои сме „ние“, кои са „те“, всички сме пловдивчани. Е да, кой от нас няма съученик, колега, работодател, служител, съсед, кмет, опозиционер, приятел с арменска фамилия. Но рядко се сещаме, че той е и частичка „друг“, с нещо, с което може да ни обогати. Тривиализирайки до такава степен тези различия, губим и тези ценности, с които се гордеем, че сме пловдивчани. Да, ще кажете – това е просто един ресторант. Уви, май просто от тривиализиране, загубихме една истинска културна ценност.