От тютюневото поле край Коматево до Световното изложение в Париж
Пътят на Цанко Лавренов към голямото изкуство започва от малка търговска фирма, регистрирана в Пловдивския окръжен съд през 1919 година
Търговци натопили Лавренов пред акцизните за контрабандист, преди да се появи първата му картина
Водени от Цанко, най-известните български художници допринесли за утвърждаването на Пловдивския панаир
Владимир Балчев
В регистрите на Пловдивския окръжен съд през ноември 1919 г. чиновниците вписали фирмата „Александър Лавренов и Сие". Както се уточнява, предмет на нейната дейност била търговията с манифактурни стоки, обичайната клиентела – най-вече селяните от околността. Всъщност става дума за малко магазинче, едно от многото в Пловдив, които давали толкова приход, колкото да осигурят хляба на собствениците, а по време на криза ги обричали първи да посрещнат ударите. Сиреч нищо и никаква фирмичка. Ала не съвсем. Защото справката изважда наяве любопитен факт – Александър Лавренов не е някой друг, а известният художник Цанко Лавренов.
Изглежда необичайно, тъй като в представите ни трудно се връзват изкуство и търговия, при това с манифактурни стоки. Ала за тези, които познават житието на твореца, обяснението е много просто. Цанко Лавренов израства в магазина на баща си. Иван Лавренов започнал своя бизнес още през 1892 г., извоювал си репутацията на почтен търговец и по едно време неговият дюкян събирал най-много клиенти в цялата чаршия. Търговецът имал слабост към изкуството, наследена от баща му Лаврен Кьосестоянов, изявен книжовник, преписал преработка на Паисиевата история. Неговите ръкописи, създадени през средата на XIX в., се пазят и днес.
Само че, както казва народът, „музикант къща не храни", затова Иван Лавренов се захванал с търговия. В пазарен ден дюкянът му се задръствал от клиенти, дори конкурентите признавали, че той е най-добрият. Би трябвало търговецът да натрупа пари, да разшири дейността си. Само че, въпреки големия оборот, нараствали не доходите, а дълговете. През 1911 г. настъпила катастрофа – Иван Лавренов бил разорен от съдружниците си и продавачите, които безогледно го ограбвали. От този момент семейството изцяло поело работата в магазина – Цанко Лавренов и сестрите му обслужвали клиентите, фирмата лека-полека оправила задълженията си. Тъй че било съвсем естествено след смъртта на Иван Лавренов, децата му да продължат неговия бизнес. Между рафтовете със стоки Цанко Лавренов мечтае за изкуството, без да забравя напътствията на своя преподавател: „Ако нямаш страничен доход, ако нямаш осигурена рента, не ставай художник, защото ще бъдеш роб на публиката и жертва на търговеца на картини. И ще бъдеш най-нещастният човек на света."
В началото на 1922 г. художникът напуснал семейната фирма, която си върнала предишното название „Иван Лавренов". Новото му начинание било изграждането на чифлик край Коматево – вдигнал къща за работниците, започнал да сее тютюн, уредил бостан. Новоизпеченият чифликчия изучил номерата на прекупвачите, вадел хубава стока и се радвал на добра печалба. Смятал художникът, че вече е решил изцяло финансовите си проблеми и пътят му към голямото изкуство е окончателно осигурен. Само че нещата бързо се променили – търговците свалили драстично цените на тютюна. Опънал се Цанко Лавренов, разправял се с прекупвачите при срещите им из елитните заведения, докато ги озлобил. През 1929 г. търговците решили да съсипят капризния производител. Първо му предложили жалка цена за тютюна, после го натопили пред акцизните за контрабандист. Присъдата била повече от несправедлива – тежка глоба и изгаряне на цялата реколта. На всичко отгоре тенекията с газ за разпалване на огъня трябвало да бъде купена от самия Цанко Лавренов.
Държавният адвокат обяснил на художника, че всичко това е за негово добро, за да изостави бизнеса и гледа само изкуството си. Така и станало. През 1930 г. се появила картината „Старият Пловдив", чули се първите възторжени думи на специалистите, възникнали нови идеи. Успехът насочил твореца по нов път, търговската дейност останала в историята. Според близките му, тогава Цанко Лавренов казал пророческите думи: „С тази картина станах художник!”.
Като че предишните амбиции изцяло били забравени. През 1933 г. обаче пръв Цанко Лавренов усетил, че новосъздаденият Пловдивски панаир може значително да помогне на художниците. Живописецът бил наясно какво трябва да прави, тъй като живял цяла година във Виена и познавал уменията на австрийските си колеги. Така Цанко Лавренов станал първият художник на панаира.
Едно е Виена обаче, друго е Пловдив. Много от изложителите не се вслушвали в съветите му и пригласяли щандовете си от подръчни материали. Не разбирали простичката истина, че на такива изложения най-важното е да те забележат. Кой ще се спре пред примитивно уредените щандове? На следващата година нещата изглеждали съвсем различно – една трета от парите, които отпуснала Пловдивската търговско-индустриална камара, били само за художествена украса. Изискването било да се гонят европейските образци. Само че в Европа имало традиция, а у нас нямало подготвени хора. Цанко Лавренов привлякъл Златю Бояджиев и двамата подготвили първия плакат на панаира, който най-напред бил разлепен в София. Към тях се присъединил извеcтният художник Данаил Дечев. Тримата били затрупани с поръчки, затова повикали на помощ живописците Нягул Станчев и Владимир Рилски. Цанко Лавренов съчинявал рекламния текст и уговарял цената, Златю Бояджиев ръководел работата.
Една цяла фабрика с дърводелски работилници и ателиета давала огромна продукция, каруци превозвали готовите конструкции по улиците на града, тъй като тогава изложбените площи били пръснати на няколко места. Веднъж завалял дъжд и съсипал изработеното, друг път припрян каруцар юрнал конете през дупките и калдъръма, та изпочупил всичко, трети път недоволен клиент се правел на голям специалист и бавел изработката. Последните дни преди откриването на панаира били истинска мъка и въобще не оставало време за сън. На всичко отгоре много от изложителите в последния момент се престрашавали да заделят някой лев, тъкмо преди откриването на панаира. А откриването по традиция било на втория ден от великденските празници. Само че при толкова много работа, откъде време за празници? Но след това пък идвал най-хубавият миг – бедните художници събирали парите, оправяли си сметките с работниците и си разпределяли спечеленото. После поне няколко месеца можели да рисуват на спокойствие и да не се притесняват за издръжката.
Най-известните български художници допринесли за утвърждаването на Пловдивския панаир. Към групата на Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Данаил Дечев и Владимир Рилски и Борис Ангелушев, по-късно се включил Дечко Узунов, както и други известни творци. Това им позволявало да се насочат към теми, които им са по душа и ги спасявало от изискванията на набедени познавачи.
С всяка изминала година павилионите ставали все по-представителни и изискани, често привличали с нововъведения и оригинални решения. За съжаление оскъдните фотографии дават само бегла представа за постиженията на художниците. Единствено възторжените отзиви на посетителите връщат спомена за онова славно време, когато Пловдив се утвърждавал като панаирна столица на България.