Детските игри от миналото
В първите години на 20-и век пловдивските деца живеели в сравнително спокойна обстановка. През 1905 г. населението под тепетата наброявало 45 000 души, уличното движение било слабо, без голям брой автомобили, камиони, тролейбуси и мотори. Затова и малчуганите се оставяли да играят до насита навън. С изключение на чаршийските улици, останалите се превръщали в техен чуден свят. Виковете им огласяли и най-потулените кътчета, а популярни игри сред тях били: учуртми (хвърчила), въртележки, бягане с обръчи, джамини, челик мачка (игра с две пръчки), битки с карпузени кори, с лъкове и стрели или пък орманко биси. За целта на последната всички се нареждали едно до друго, подлагали гръб и постепенно се прескачали. Напролет пък, засядали на някоя полянка на Бунарджика и с часове играели на ножче и на ашик. Подхвърляли ножа, за да падне с острата част в земята, а който не успявал – трябвало да вади със зъби дълбоко забита клечка.
Много разпространена била и играта на стражари и апаши. Пазителите на реда и имуществото преследвали „престъпниците“ с дървени саби. Обичали много да гърмят и с бомбички, които подготвяли с бертолетова сол и сяра и малки пистолетчета с евзи. Постепенно тази наслада от гърмежите започнала да се пренася и на възрастните, които гърмели навсякъде по улиците – кафенета, бирарии. Докато общината не ги забранила!
Битките с прашки и карпузени кори пък били придружавани с дивашки викове и крясъци. След време всички деца привикнали да викат „ура“. Тази дума била останала от руските войски през 1877-1878 г.
С наближаване на 1 март се започвали приготовления за изработване на мартениците. Правели ги като усуквали два-три вида цветни конци, без висулки, украшения, тенекийки. Всеки я свалял, когато видел щъркел. Прибирал я под камък, а на четиридесетия ден поглеждал какво имало под камъка и така се гадаело какъв ще е късметът през годината.
Целият текст четете в LOST IN PLOVDIV
