На разходка из живота на Николай Урумов с биографичен шоу-спектакъл

Актьорът изигра разкази от миналото си, свързани с велики актьори като Парцалев и Мутафова

Екатерина Стоянова

С песен на Бертолт Брехт и спомени за отминали години– онези в безгрижното  детство, с много лудории и игри в Добруджа, до безкрайното море, край вятъра, направил местните жители по-търпеливи, лете – южен и топъл, зиме – бръснещ и плашещ, започна биографичният шоу-спектакъл „От роля в роля“ на Николай Урумов в U P.A.R.K. GALLERY.

Актьорът разказваше изключително увлекателно и красиво, бе раздвижен и усмихнат. С лекота имитираше различни природни звуци, вилнееше край микрофона, жестикулираше пламенно и създаваше у зрителите запленяващо чувство, сякаш може да направи всичко на сцената.

Разказа как, като деца, с приятелите му обичали да си играят в онези прашни улици на Българево, в сивата, мека като брашно прах, останала под колелетата на каруците и камионите. С усмивка си спомняше тези години, в които, по лятно време, Българево се превръщал в един малък Холивуд, защото много филми се снимали там. Тогава той е мечтаел да бъде част от това. Каква радост е някой актьор да те прати да му купиш цигари и те погали по главата, сподели Урумов. Разказа дори как е хукнал през снимачен кадър, за да влезе в него и го е провалил. Много искрен и много въздействащ, актьорът потопи публиката в океана на живота си и като приятел на приятел, й даде възможност да се запознаят с него, с радостите и мъките му.

След детските години се пренесе в училище, където бил лош ученик, по думите му и учителите не вярвали в него. Тогава е видял обява за местния театрален колектив, набиращ нови колеги. Кандидатствал е, приели са го и е останал предоволен и щастлив. Той обича уханието, което носи сцената и то му действа като наркотик.

Разказа за казармата, за театъра в Русе, където постоянно гледал постановки и не му се искало да излезе от там, за първите си години във ВИТИЗ, а след това представи още една песен, написана специално за него.

Във втори курс е трябвало да постави моноспектакъл,  като се е надявал да представи драматична роля, но, уви, все го нагласявали да играе смешници. За драматичните роли, трябва да имаш своите натрупвания. Прав е бил професора, замисли се той.

Спомена много видни имена на българския театър, като Стоянка Мутафова, Георги Парцалев, Петър Слабаков и др, с които се е чувствал невероятно на сцената.

Разказа много  истории, свързани с Антон Горчев, Жельо Желев, Сашо Морфов, фурията – Мутафова, Калата, Стефан Данаилов, Кръстьо Лафазанов и други.  Говореше за тях като за богове – с такава любов и възхита, в такъв плен.

За Стоянка Мутафова сподели колко прекрасна и енергична е на сцената и как заразява останалите актьори със своята енергия, колко много импровизира и прави изненади, развеселяващи всички.

С приказки за Калата се пренесе в „Бай Ганьо“ – о, колко много от неговата любов е попил този период. А Лафазанов е бил любимият му партньор, с него са се разбирали перфектно, говорели са на един език и са си прехвърляли топката на сцената, като заедно импровизирали и се забавлявали много. Дори заради тези импровизации е спечелил награда за главна мъжка роля „Икар“.

После стигна до Пловдив, където разказа как е влязъл в театъра, по-скоро как са го поканили, след като няколко постановки не намерили достатъчното внимание и пуснали анкети из града, за да разберат какво и кого искат да видят зрителите. Следователно зрителите масово искали „Бай Ганьо“  и така – те го избрали. Но това било огромно предизвикателство, защото те вече са с родени и живи очаквания, които трябва да бъдат покрити.

След Пловдив – в Шумен, след Шумен – отново в Русе – така той обикалял театри и не се задържал в 1 повече от 5 години. Задържиш ли се повече от 5 години в един театър, започваш да се разхождаш в него като директор, до болка познаващ всичко,  вече всичко – рутинно и еднакво. Докато всяко ново място с нови актьори и очаквания, е предизвикателство и живот, казва Урумов.

Изпя няколко песни, по време на спектакъла, разказа много лични и не толкова лични истории, подробно запозна публиката със себе си, премеждията и забавленията, които е срещал, спомни всички велики български актьори, с които е работил и, някак с носталгия, много често гласът му ставаше плътен и нисък, сякаш плачещ за миналото.

Спектакълът той е направил в чест на всички онези велики актьори, с които е имал честта да се срещне, а след него остана да си поговори още с хората в U-P.A.R.K. галерията, но неформално и приятелски.