Тютюневите фабриканти протестират срещу въвеждането на 8 часовия работен ден през 1920г.
Индустриалците за служителите си: Във всякой момент са готови за малко повишение на заплатата да менят не само заведението, в което работят, но и изобщо професията си
Веселина Божилова
Първи опит за честване на Първи май като ден на труда е направен от Типографското дружество в София през 1890 година. Доста по- късно- през 1939-та той е обявен за официален празник. Старите вестници осветяват като с прожектор настроенията през този ден в годините. На 27 април 1930 година в. "Народна воля" съобщава следното: "Във връзка с приготовленията, които прави работническата партия за отпразнуване на 1 май полицията съобщава, че ще смаже всеки опит за събрания на открито или манифестация и се предупреждава населението през този ден да не се трупа по улиците, за да може полицията спокойно да си върши работата." Днешният читател няма как да си обясни другояче този опит за предпазване на населението, освен очевидните намерения на полицията да разтури със сила манифестацията на работниците. Пет години по- късно в броя си от 30 април 1935 г. в."Воля" вече дава далеч по- миролюбив образ на днешния ден- съобщава, че според една наредба на министъра на търговията, магазините ще бъдат отворени днес, а работниците- освободени от работа.
Да се върнем 15 години назад. 20-те години са част от периода, в който днешните тютюневи складове, тема на толкова дебати, намерения, съжаления и нападения, но така или иначе празни и пустеещи, са се създавали един по един и в тях е кипяло от живот. Какъв е бил, обаче, този живот, погледнат от двете основни гледни точки- на тютюневите магнати и на тютюноработниците. Пожълтелите вестници дават известна представа какво точно е ставало през пролетта на 1920-та година.
В. " Тютюн" , орган на пловдивския клон на Сдружението на експортьорите и фабрикантите на тютюн в България в броя си от 30 април 1920 година изразява отношението към работната ръка, което по доста белези прилича и на днешното. Протестира и срещу въвеждането на 8 часовия работен ден. Ето какво пише:
"Важен фактор в тютюневата индустрия е работническата ръка. Липсата на последната отдавна се чувства, най- вече в чисто тютюневите центрове като Пловдив.
Вместо да схване тази липса, Министерството на труда въведе 8 часовия работен ден, с който засили още повече кризата. Последицата от това беше увеличение на надниците и намаление на производството, въпреки установеното от западноевропейски учени и економисти, че увеличената заплата и намаленият работен ден правят труда на работника по-производителен и интензивен. На Какво се дължи това? За този, който е живял дълги години с нашия работник, това е лесно обяснимо. Една от причините е липсата у нас на типа на професионалния работник. Големият процент от нашите работници са проходещи, ако не изобщо за индустрията, то поне за клона от нея, в който работят в момента. Те не считат избраната професия за постоянна, а всякой момент са готови за малко повишение на заплатата да менят не само заведението, в което работят, но и изобщо професията си. За непроизводителността на българския работник не малко влияе и общата българска черта: ний сме способни на временни извънмерни усилия, но методичният, непрекъснат интензивен труд не е по характера ни."
На принципа "Сит на гладен не вярва", фабрикантите критикуват работниците, че не могат да се отморяват качествено и да се хранят по-добре, което повишените им надници би трябвало да осигурят. Жалят и жените, които след работа подхващат домашните задачи и съвсем пък не могат да си починат. В един момент българските капиталисти намират обща пресечна точка в идеите си не с кой друг, а със Съветска Русия: " По принцип за нормални времена ний сме за осемчасовия работен ден като норма, но тежките болести искат и радикално лечение и ако Съветска Русия иска да продължи работния ден, още по-основателно това трябва да стане у нас, като изключение обаче като извънредна работа, която да се заплаща над редовната заплата. Тази мярка да не се прилага към харманджиите и калбурджиите, които действително работят при нехигиенични условия. "
Две години са минали след опустошителната епидемия на " испанската болест"- инфлуенца, отнела само в последните три месеца на 1918 година живота на 35 000 души в България. През 1919 тя продължава, макар и по-рядко, да покосява, през първите месеци на 1920-та се развихря отново, особено в Пловдив. Като контра на вестника на тютюневите фабриканти, работниците също издават свой вестник- "Тютюноработник", орган на Тютюноработническия съюз в България. По същото време, когато едрите капиталисти възразяват срещу въвеждането на осемчасовия работен ден, работниците броят починалите от болестта по тютюневите складове и упрекват управата, че не е осигурила медицинска помощ. "Фабричните и складови лекари, които в повечето случаи се явяват от Коледа до Великден, ангажирани днес от външна добре плащана клиентела, не се виждаха. Фондовите лекари, въпреки многократните заявления да Инспектора на труда, че ще се явяват на повикване, с изключение на д-р Несим Москона и още един двама лекари на поста си, които се явяваха на първо повикване, бяха далеч от болните работници и работнически семейства. " Седем работници в склада на "Никотеа" – мъже и жени на възраст от 17 до 40 години умират от тази болест, в склада на дружество "Лист"- трима, има смъртни случаи и в склада на "Тютюневата банка", дружество "Лист", склада на Консорциума, склада на Българската македонска банка…В този момент Тютюноработническият съюз създава фонд за парична помощ на заболелите или на семействата, загубили свой член. Фондът се нарича "Посмъртен съюз". " Предвид широките размери на епидемията, която се развихре, местният хигиенически съвет взема решение да се затворят всички заведения, училища, работилници, фабрики и складове за три дни, през което време да се дезинфекцират и почистят самите работници, като за неработните три дни се изплатят надниците на работниците и работничките.", съобщава вестникът.
Мизерия, болести, стачки…През това е минал българският работник, докато постигне правата си. В капитализма, както пише Маркс, капиталът на работника е неговият труд. Дали днес той го продава както трябва и дали правата му се спазват…След още сто години някой друг ще провери.
