Европа обича възторжените народи, които могат да се обединят от една свята идея

Съединението през 1885 г. станало централна тема на световния печат

Европейските журналисти възхваляват родината ни и празнуват заедно с българите

Владимир Балчев

Призори на 6 септември 1885 г. конната чета от Голямо Конаре преминала моста на Марица. Камбаната на храма “Св. Богородица” възвестила началото, след това се обадили барабаните на българските дружини. Пред конака на Гаврил Кръстевич, управител на Източна Румелия, се струпало хилядно множество. Отведнъж екнал бурен възглас: “Долу Румелия!”. В другия край на площада председателят на привременното правителство Георги Странски възторжено четял прокламацията за обединението на отечеството.

След три дена Съединението било узаконено от българския княз Александър Батенберг. Съзаклятниците посрещнали владетеля на 8 километра от Пловдив, след още 6 километра чакал кметът с градските първенци, а на моста при Марица се издигала величествена триумфална арка. Това, което най-много поразило чужденците, бил всеобщият възторг на посрещачите. Единственият европейски журналист, присъствал на събитието, коментира с две думи: “Впечатлението е потресаващо!”

Съединението, прогласено на 6 септември 1885 г., веднага станало централна тема на световния печат. От първите коментари станало ясно, че нито една от големите държави в Европа не приема действията на непокорните българи. Ясно било, че предстоят бурни събития на Балканите. Затова най-авторитетните вестници от Европа набързо изпратили свои представители в Пловдив.

Още от началните публикации станало ясно, че Европа нищо не знае за българите. Само за няколко години и Княжество България, и Източна Румелия били преобразени неузнаваемо. Най-забележителното постижение на народа ни била неговата армия – стегната, организирана, дисциплинирана и готова докрай да отбранява отечеството си. Германският кореспондент на “Кьолнише цайтунг” пише: “Мога да кажа само, че българинът е превъзходен войник”. Специалният пратеник на в. “Тан” още в първия си репортаж възкликва: “Удивлявам се на прогреса, който са постигнали българите!” За самото Съединение чуждите журналисти пишат предпазливо. Едновременно с това обаче с не крият симпатията си към водачите на бунта, а Недялка Шилева наричат “българската амазонка”. Това, което най-много ги поразява, е решимостта на българите да бранят с всички сили своето свято дело.

Още след първите известия за Съединението, към Пловдив се отправили стотици доброволци. Всички напирали да се запишат във войската. Старите се опитали да се изкарат по-млади, непълнолетните добавяли по някоя година. Тръгнали и гимназисти от редица селища на Северна България. В Пловдив пристигнали дори семинаристите, настанени в един манастир край Велико Търново – с дълги бради, облечени в черни раса. Заради големите разстояния, последни се появили възпитаниците на редица  елитни университети и колежи в Европа. Журналистът Евгений Лвов описва доброволците от Добруджа и Тулча: “един надянал гражданско черно палто, друг опа­сал ханджар, трети затъкнал в пояса си чифт старинни пищови, а четвърти –  обикновен касапски нож”.

Всички чужди кореспонденти говорят за изключителния ентусиазъм на българите. Журналистите били поразени от устрема на нашите войници, които трябвало да извървят пеш разстоянието от турската граница до Сливница. Новинар от “Берлинер тагелблат” съобщава, че за 30 часа една от дружините изминала пеш 86 километра, като от строя изостанали само няколко войника. Журналист от “Дейли нюз” среща българска дружина, която бодро марширува към София.  Само този ден войниците били изминали 40 километра. Три часа по-късно журналистът видял бойците в София. Хванали се на буйното хоро и играят така, все едно, че сега стават от сън. Само час по-късно дружината тръгнала към фронта.

В ония далечни години работата на военните кореспонденти била твърде тежка. За да следват бойните части, те наемали файтони. Съобщенията изпращали по специални куриери, които препускали стотина километра, докато стигнат в София и предадат текста в телеграфната станция.  На връщане куриерът вземал за журналистите нещо за хапване и сръбване. Още по-трудно било с илюстрацията. Изданията разчитали на художник, който по време на битката нахвърлял скици. После рисунките през София били изпращани в Лондон, Париж, Москва или Виена. След това скиците отново попадали у художник, който подготвял изображението. Така в изданията, макар и две-три седмици след събитието, се появявали чудесни гравюри, които давали възможност на читателя да види с очите си какво става по фронтовете.

За условията на бойното поле дава представа една рисунка на художника Антон Пиотровски. На нея се виждат кореспондентите на френския “Темпс”, на австрийския “Нойе фрайе пресе”, на “Берлинер цайтунг”, на Агенция “Хавас” и авторитетното парижко издание “Илюстрасион”. През студената ноемврийска нощ те зъзнат в една първобитна овчарска колиба край Цариброд. Пиотровски разказва за френския читател, че в колибата се намирал и нейният стопанин. От куртоазия европейците завързали разговор с него. Попитали го за възрастта. Нашенецът неочаквано ги сепнал като отвърнал, че е на 120 години. Новинарите започнали нещо като разпит: какво е станало през 1807 г., през 1820, 1829 г. Накрая чужденците признали, че овчарят наистина е прехвърлил стоте. А иначе бил бодър и жизнен човек…

През 1885 г. европейската преса помества стотици публикации за България, отпечатани са и над 300 гравюри. В многобройните бележки и репортажи почти няма лоша дума за България. Нещо повече – тук има една възхвала на родината ни, апотеоз на българския народ и на българския войник. Когато известието за началото на войната стигнала в Пловдив, бойците възторжено ревнали ура и захвърляли във въздуха калпаците си. Тръгвали весели като на сватба, отбелязва безпристрастният европеец. Негов колега допълва, че дори в момента, когато София била застрашена от сръбската армия, а жителите на столицата копаели окопи в покрайнините за защита на града, той не се съмнявал в крайната победа на българите, защото тяхната армия е превъзходна и готова да срази врага.

Оттук-нататък чужденците били неизменно с българската войска, споделяли с нея опасностите и несгодите. Разказът на журналистите представя подробно сраженията чак до бляскавия парад на победата и всеобщата радост. Увлечени от желанието да предадат всецяло атмосферата на събитието, чужденците на моменти като че стават част от ликуващия български народ и празнуват заедно с него. Факт, който напомня, че Европа обича възторжените народи, които могат да се обединят от една свята идея.