„Недоизреченото често поражда по-силни и зрели образи в съзнанието на читателя, отколкото описаното до детайл.“
Яница Радева е поетеса, писателка и литературовед, родена в Ямбол. Завършила е екология в Аграрния университет – Пловдив и българска филология в Софийския университет, където защитава докторат върху поезията на Иван Теофилов. Автор е на книгите „Друг ритъм“, „Бонбониерата“ и „Годината, която започна в неделя“ (изд. „Жанет 45“). Носител е на Славейкова награда и Първа награда от конкурса „Яна Язова“. Нейни творби са превеждани и публикувани в български и чужди литературни издания.
С нея разговаря Таня Грозданова.
– Защо избрахте именно ранния социализъм и 60-те години на ХХ век като фон на действието в романа „Годината, която започна в неделя“?
– Може би защото това е времето на моето семейно минало – майка ми е от началото на 60-те. Имам и лични спомени от най-късния социализъм. Исках да осмисля това време и да си отговоря на някои въпроси, които са се пораждали у мен при четенето на други книги за социализма. В тях често има много омраза или твърде ясно изразена идеологичност. Аз исках да разкажа за нещо друго – за онова, което е липсвало тогава и след това – човешкото.
– В последните години литературата отново се връща към темите от близкото минало. Според вас тези теми все още болят ли?
– Да, възможно е. Българската литература се обръща към това време по различен начин още от 90-те. Първо бяха авторите, които имат личен, травматичен опит от периода – тяхната проза е по-директна, по-болезнена. По-късно се появиха книги като „Зелено и златно“ на Силвия Чолева, които също говорят за това време, но през личната чувствителност.
Моят роман не е базиран на личен опит. Аз принадлежа на поколението, което е хванало края на социализма, и ми се струва важно да погледнем онова време без травмата, но с разбиране – да го видим от друга гледна точка.
– В романа има особен „ние“-разказвач, един колективен глас, който напомня за онова време. Как се роди това повествователно решение?
– Напълно спонтанно. Аз не работя по строг план – имам идея, но по време на писането нещата сами се наслагват. Появяват се образи, сюжетни отклонения, нови гласове. Така се роди и този колективен разказвач. Повествованието само го изиска.
Мисля, че той придава на книгата усещане за събирателност – не само на отделния човек, но и на обществото като образ.
– В историята, която разказвате има символ, който читателите запомнят – фобиоскопът. Имате ли свой „фобиоскоп“ като автор?
– Не, като писател – не. Като читател – може би да (бел. ред.: смее се). Фобиоскопът е като начин да се предпазиш от страха, да го укротиш. Когато пиша, влизам в друга роля, но като читател имам слабост към автори и книги, които приличат на моя начин на мислене – към текстове, които търсят смисъл отвъд страха.
– Ако главната ви героиня Йоанна беше пораснала в днешна България, каква жена би била?
– Може би самотна, но силна. В романа тя е дете, което трудно се вписва в обществото, защото е различно и чувствително. Ако беше израснала по време на прехода, щеше да преживее същите изпитания като всички нас, надеждите и разочарованията. Но вярвам, че би запазила своята човечност и не би намразила света.
– И последен въпрос: какво място има тишината и недоизказаното в романа?
– Огромно. Тишината и недоизказаното присъстват и в другите ми книги. За мен е важно читателят сам да изгради света, който не е напълно изказан. Това е част от философията ми за литературата – недоизреченото често поражда по-силни и зрели образи в съзнанието на читателя, отколкото описаното до детайл. Не трябва да подценяваме фантазията на читателя.
