Бавната смърт на Стария град

През 2004 година включват Стария Пловдив в индикативния списък на ЮНЕСКО. Какво всъщност представлява този списък?

Той е първата стъпка, която една страна трябва да направи за включване на обекти в Списъка на световното наследство. Комитетът за световно наследство не може да разглежда номинация за вписване в Списъка на световното наследство, ако обектът не е предварително включен в индикативния списък на държавата-страна по Конвенцията. Ето защо страните изготвят списък на обекти, които според тях представляват ценност за човечеството и които да бъдат предложени за включване.

От 2004 година са минали почти 20 години. Пловдив продължава да няма обект в Списъка на световното наследство. А Старият град продължава да стои в индикативния списък. Макар че всеки пловдивчанин, ако бъде честен пред себе си, би се съгласил, че резерватът си е за изваждане от всякакви списъци. Улици, пълни с коли, наизскачал калдъръм, занемарено монументално изкуство и забравени ремонти.

Мястото е срам – за паметта на хора като Божидар Здравков, Начо Културата, арх. Христо Пеев, Цанко Лавренов и пр. То също така не е приветливо за туристи. Те предпочитат да видят нещо уникално, съхранено и автентично, пред някои удобства – като да могат да стигнат от точка А до точка Б с кола.

Да, къщите са прекрасни. Чудесно е, че от време на време реставрират някоя. Синята къща стана изключително красива. Но докато стигнем до нея? Дворовете на възрожденските къщи са като малки оазиси, от които гости и туристи се връщат по прашните улици с наизскачал, неудобен и дори опасен калдъръм. Старите църкви и къщи-музеи се редуват с новопостроени сгради с PVC дограма и крещящи цветове. А колите са повече от хората. Уж резерват.

Ами ако свърнем по малките улички и се отдалечим от централната по-комерсиална част на Стария град? Жълтото училище е скрито със скеле от няколко години. Иначе гордост – първата гимназия в България. Ами по ул.“Стръмна“? „Кирил Нектариев“? Или по ул. „4-ти януари“? А къщата на Артин Гидиков? На Калофереца? Занемарени, рушащи се, изоставени образци на възрожденска архитектура. Разпадащи се сгради. В уж резерват.

Какво като Пловдив е бил известен като градът на художниците през 60-те? Повод за гордост вече няма. Сграфитото „Захарий Зограф“ на Димитър Киров чака реставрация от пролетта на 2022 година. Реставрацията на Небет тепе руши произведението на Иван Кирков. Години бяха нужни на Общински съвет, за да се сключи специално споразумение между местната власт и собствениците на сградата, където е сграфитото на Слона на ул. „Съборна“2. Смут и мизерия в Източна Румелия – обаче не става дума за бандата, а за Европейска столица на КУЛТУРАТА.

Ден след балотажа на кметските избори един бивш кмет намери за нужно да изтъкне, че неговата партия, видите ли, е изградила Цар Симеонова градина, Римски стадион, кв. Капана. И си заслужи подигравателното прозвище Тотий I. Ще чакаме той или друг да се похвали с Източната порта и Небет тепе. Нищо, че и те стояха десетилетия в забвение и кал.

Разрухата и занемаряването на пръв поглед не са толкова жестоки, колкото брутално изглежда багерът, събарящ един тютюнев склад, например. Но са там – бавно и сигурно унищожават едно наследство, с което уж се гордее цяла България. И май трябват живи вериги – излиза, че това е единственият начин да защитим историята си – по-ефективен от бариери, закони и регулации.