15 години Под тепето в 15 каузи

Обиколката из знакови локации, които винаги са представлявали интерес за журналистите в сайта, продължи повече от 3 часа и разкри част от мисията на Под тепето в годините

В празничния ден на Освобождението и рожден ден на медията – гидове от екипа ни разходиха из емблематични места, неразривно свързани с авторското съдържание в сайта и винаги част от усилията за опазване на средата и културно-историческото наследство под тепетата.

Стартирахме тура си на знаковия адрес „Одрин“ 8 пред полусъборения склад, част от бившето тютюнево предприятие Ориент Табако. Заедно с втората спирка – складът на Куцоглу, който в момента се преустроява напълно в бизнес сграда, двете локации символизират едно вече полузагубено архитектурно-историческо наследство.

Позицията на медията за тази градска зона винаги е била ясна и твърда – запазване на максимално автентичния вид на сградите, укрепване вместо събаряне и обживяване на Тютюневия град на Пловдив, който може да се превърне в едно прекрасно алтернативно пространство за култура, събития и срещи.

Третото място в тура бе също една доста дълго разисквана кауза на Под тепето, а именно изоставеното кино Космос и всички усилия то да бъде ремонтирано и реконструирано, за да има бъдеще като част от социалния живот в града.

Както гидовете ни Аделина Калъпчиева и Тоедор Караколев отбелязаха при поредната спирка в Цар-Симеоновата градина, „трудно е да говориш за нещо, което вече го няма“. Става въпрос за скулптурна творба, известна като „Арката на Димчо Павлов“, в парка, посветен на 100-годишнината от Първото българско мострено изложение, която при реконструкцията на градината мистериозно изчезна. Нашият екип успя през годините да открие следите ѝ сега задачата е да положим усилия тя, както и редица други „загубени“ творби, да заемат полагащите им се места, за да пазят жива историята на Града под тепетата.

Сградата на Централна поща е поредният обект, който постоянно попада в текстове на медията и наша кауза е тя да може да разшири функциите си и да стане естествена част от градския живот, а не само здание с вече позагубени функции.

Обърнахме поглед и към Епископската базилика на Филипопол, за която не само писахме и живо участвахме в обсъждания и дискусии за съдбата на мозайките, но и активно доброволствахме, ринейки пясък и разкривайки красотите, на които всички се възхищаваме днес.

Продължихме разходката си по ул. „Отец Паисий“, където първо обърнахме внимание на Токоизправителната станция, която дълги години бе сърцето на тролейбусния транспорт в Пловдив. Сградата е завършена през 1957 г. и е абсолютно съвършена от архитектурна гледна точка. За съжаление, през 2020 г. техниката  бе изнесена от историческата сграда и се заговори за инвестиционни намерения, които да я превърнат в хотел или ресторант.

Точно срещу това бижу пък се намира първият офис на медията, преди тя да се пренесе в квартал Капана. Счупени прозорци, незензурни надписи, много безсънни нощи, но и много хубави спомени пази това място за създателите на Под тепето Ивайло Дернев и Димитър Семков. В момента там се помещава дизайн студио Пункт, които се грижат за визията ни.

Нямаше как да минем по „Отец Паисий“ и да не се спрем пред митрополитската църква „Св. Марина“, около която през 2011 година се завихри истински скандал поради самоволното облепяне на храма с тапети върху стенописите, след направен ремонт. Тогава Под тепето бе една от първите медии, които сигнализираха за това кощунство.

Следваща спирка бе откритата сцена Ядрото, която послужи за отправна точка за разговора, свързан с развитието на Капана, в който медията винаги е взимала активно участие и отношение. Макар и в момента идеята доста да се измести от първоначалния замисъл за Квартал на творческите индустрии – това все още е притегателно и скъпо за всички ни място.

Старият град на Пловдив също е и винаги ще бъде една от най-важните каузи на Под тепето. Безразборното паркиране, своеволията и не съвсем достатъчните усилия за развитието му са само част от темите, които в последните години постоянно се повдигат в статиите ни.

Продължихме към първия градски парк в Пловдив – Дондуковата градина, която в момента претърпява сериозно преустройство и всички се надяваме, че ще бъде отворена съвсем скоро, за да стане отново част от градската среда.

По пътя се спряхме и покрай едно архитектурно бижу на Йосиф Шнитер, където си поговорихме за съдбата на инженера, създал първия Градоустройствен план на Пловдив. Това е сградата, в която той работи до самата си смърт, а в момента в нея се помещава администрацията по проекта за Водния цикъл.

Последните две локации, с които завършихме този почти три часов тур, бяха зала Лотус и баня Ортамезар.

Залата в социалистическото минало е изпълнявала функции на Дом на новороденото, а днес, за съжаление, е превърната в бутафорна пещера с пластмасови палми и китайски динозаври. Смятаме, че новият интериор е бутафорен и въпреки че има своите почитатели, особено сред най-малките, няма как да не бъдем критични, когато ценни елементи биват премахнати.

Съдбата на една от най-старите живи сгради в Пловдив – изгорялата баня Ортамезар, продължава да е неясна. Въпреки наличието от над десетилетие на проект, с който се цели възстановяването и превръщането ѝ в галерия със сцена и кафене, днес от нея стърчат останали само стените, като белег от съвременното отношение към историята ни, който символично е останал на кръстопътя на два от най-големите централни булеварда на Пловдив.