![](https://podtepeto.com/wp-content/uploads/2023/01/sssr-i-iztochna-evropa_snimka-780x470.jpg)
В авторитетното си изследване „СССР и Източна Европа (1941-1991)“ Марк Крамер, преподавател в Харвардския университет и всепризнат експерт по проблемите на Студената война, СССР и Източния блок, представя и анализира различните измерения на продължилата повече от четири десетилетия съветска доминация над държавите от Източна Европа, насилствено изменила естествения ход на тяхното историческо развитие.
![](https://podtepeto.com/wp-content/uploads/2023/01/sssr-i-iztochna-evropa_koricza-720x1024.jpg)
Приносното издание се появява за пръв път в целия свят на български език, а официалната му премиера ще се проведе на 7 февруари от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“. Модератор на събитието ще бъде журналистът Бойко Василев, а книгата ще представи проф. Йордан Баев.
В девет мащабни глави, основани на респектиращ по обем, произход и характер архивен материал и отлично познаване на националните историографии, директорът на изследванията за Студената война в Харвардописва обективно и в завладяващи подробности създаването на комунистическия блок в Европа, разрива между Сталин и Тито и подготовката за съветско нападение над Югославия, в която на България е отредена ролята на основен плацдарм, сътресенията в средата на 50-те години, „Пражката пролет“ и „Доктрината Брежнев“, кризата в Полша през 80-те години и последвалия крах на съветския лагер. В дълбочина са разгледани революционните промени от 1989 г., отражението им върху стабилността на Съветския съюз и провокираният от тях дебат за „загубата“ на Източна Европа. Особено ценно е неговото теоретично осмисляне на разпадането на съветската империя.
Безпристрастно, задълбочено и впечатляващо по размах, „СССР и Източна Европа (1941-1991)“ от Марк Крамер не само осветлява ключови събития от XX век, но също така помага на читателите да разберат конфликтите на XXI век, включително войната на Русия в Украйна.
ОТКЪС
Югославия и НАТО в съветското военно планиране
Военното натрупване в съветския блок привидно има за цел да възпре или – ако е необходимо – да отблъсне нападение отвън (вероятно нападение от НАТО), но съветските военни плановици приемат, че мащабните операции срещу Югославия ще бъдат неразделна част от всяка война срещу НАТО.[1] Следователно двете непредвидени обстоятелства не могат
да бъдат реално разделени. Самият Сталин споделя това мнение, отчасти защото в края на 1950 г. и през 1951 г. получава строго секретни разузнавателни доклади, в които се твърди, че Съединените щати „оказват натиск върху Югославия да ускори официалното си влизане в НАТО“.[2] Тези твърдения са неточни – по това време американските политици все още са, в най-добрия случай, амбивалентни по отношение на по-пълното военно сътрудничество с Югославия, – но съветската служба за външно разузнаване продължава да настоява в меморандумите си до Сталин, че правителството на САЩ се опитва да привлече Югославия в НАТО, за да формира координиран фронт срещу Съветския съюз. Събитията, последвали срещата през януари 1951 г., като започването на американски и британски оръжейни доставки за Югославия през късната пролет на 1951 г. и установяването на американско-югославско разузнавателно сътрудничество в края на 1951 г., несъмнено засилват убеждението на Сталин, че Югославия скоро ще влезе в НАТО.[3]
Това убеждение е подхранено от започналите в началото на 1951 г. многостранни контакти между Югославия, Гърция и Турция за създаване на Балкански пакт. Въпреки че по това време Гърция и Турция все още не са членове на НАТО (приемането им в алианса е одобрено през септември 1951 г., а официално се присъединяват през февруари 1952 г.), се знае, че влизането им е само въпрос на време. През 1951 г. и в началото на 1952 г. анализатори на съветското външно разузнаване многократно предупреждават Сталин, че Съединените щати възнамеряват да „превърнат Югославия във военен плацдарм за нападение срещу Съветския съюз и страните с народна демокрация“[4]. В докладите на разузнаването се твърди – неточно, – че Съединените щати са главният защитник на предложения Балкански пакт, който уж щял да „вкара Югославия в Северноатлантическия алианс“ с помощта на Турция и Гърция. В действителност Гърция и в по-малка степен Турция реално имат водеща роля в настояването за Балкански пакт с Югославия.[5] Политиците на САЩ, които далеч не са най-активните защитници на идеята, изпитват явна тревога от ангажиментите, които подобен пакт може да наложи на Съединените щати, които вече имат около 200 000 свои войници, сражаващи се в Корея, и не искат да се натоварват с голям брой нови задължения за колективна отбрана на Балканите.[6]
Въпреки това, дори ако приемем, че съветските разузнавачи представят погрешно позицията на САЩ, важното е, че Сталин получава все по-сериозни основания да подозира, че Югославия в крайна сметка ще бъде интегрирана в НАТО. От негова гледна точка, дори Югославия да не стане пълноправен член на алианса, перспективата за много по-тесни връзки между Белград и НАТО би създала сериозни усложнения за съветското военно планиране на Балканите. Доколкото Сталин иска да върне Югославия в съветската сфера с всички необходими средства, той има стимул да действа преди реализирането на предполагаемите планове на САЩ да улесни влизането на Югославия в НАТО.
[1] „О деятельности органов Северо-атлантического Союза в связи с созданием атлантической армии и ремилитаризацией Западной Германии“, разузнавателен меморандум (строго секретен), изпратен от Политбюро на ВКП(б) до лидерите на източноевропейските страни,
[2] Руската служба за външно разузнаване, Oчерки истории российской внешней разведки, 6 тома (Москва: Международные отношения, 2003), том 5, с. 316.
[3] Относно доставките на оръжие за Югославия вж. източниците, посочени в бележка 149 по-горе. По отношение на сътрудничеството с Югославия в областта на разузнаването вж. Coleman Mehta, „The CIA Confronts the Tito-Stalin Split, 1948 – 1951“, Journal of Cold War Studies, бр. 13, № 1 (зима 2011), с. 101 – 145.80 февруари 1951 г., в NAČR, Archiv Ústředního výboru Komunistické strany Československa (Archiv ÚV KSČ), F. 100/24, Sv. 47, A.j. 1338. Благодарен съм на Oldřich Tůma за предоставеното ми копие от този меморандум. Войтех Мастни цитира документа в своя първокласен анализ на реакциите на Съветския съюз и Източния блок спрямо НАТО през първите години на алианса, „NATO in the Beholder’s Eye: Soviet Perceptions and Policies, 1949-56“, CWIHP Working Paper № 35 (Washington, DC: Cold War International History Project, март 2002).
[4] Oчерки истории российской внешней разведки, том 5, с. 317. Вж. и „Товарищу Сталину И. В.“, меморандум (строго секретно) до Сталин от В. Зорин, началник на съветското външно разузнаване, 5 юни 1952 г., в Oчерки истории российской внешней разведки, с. 658 – 660.
[5] Miljan Milkić, „Pregovori o političkoj i vojnoj Saradnji FNRJ i Kraljevine Grčke do potpisvanja Ankarskog ugovora“, в Dragan Bogetić и др., ред., Balkanski Pakt 1953/1954: Zbornik Radova (Belgrade: Institut za Strategijska Istraživanja Odeljenje za Vojnu Istoriju, 2008), с. 111 – 129. За ценна колекция от разсекретени документи от балканските страни, отнасящи се до увертюрите и преговорите, които в крайна сметка доведоха до създаването на Балканския пакт, вж. Milan Terzić и др., ред., Balkanski Pakt 1953/1954: Zbornik Dokumenata (Belgrade: Vojnoistorijski Institut, 2005).
[6] David R. Stone, „The Balkan Pact and American Policy“, East European Quarterly, бр. 28, №3 (септември 1994), с. 393 – 405.