Запознайте се с една от гардеробиерките на пловдивския театър Милена Георгиева
Отчайващо е да гледаш как млади, талантливи и борбени актьори нямат нужните „връзки” и са принудени да работят като бармани и сервитьори с надеждата, че някой ден ще изгрее и тяхната звезда
Паулина Гегова
Милена Георгиева е завършила актьорско майсторство през 2014-та година, след което Артмениджмънт в АМТИИ. От тогава до сега, участва в частна трупа, играе в Лъки, по детски градини, опитва се да гради живот на творец. Любовта й към театъра е толкова голяма, че тя започва да работи и като гардеробиер в Драматичен театър „Никола Масалитинов“. Подвизава се там вече седем месеца. Седем месеца, които крайно са обърнали представите й за българската сцена.
Всичко се случва на шега. Малко преди назначаването й, била с колега в НАТФИЗ, който кандидатствал магистратура. Тя се смеела, че него ще го приемат в академията, а тя ще облича актьорите в пловдивския театър. Сама не предполагала, че само на следващия ден, докато пие кафе в Борис Христов, една от помощник режисьорите ще й предложи точно тази позиция. Милена си мисли, че става въпрос за външен гардероб, че ще събира палтата на посетителите, но вместо това я вкарват на сцената и й заявяват, че влиза като гардеробиер в постановката „Сестри Палавееви“. Така започва всичко – като едно приключение. Целият екип от актьорите, до администраторските служби я приемат топло, което й вдъхва кураж и усещането, че е попаднала на добро място.
Като актриса знае, че костюмът е втората кожа на актьора, което много й помага в работата. Знае как да се грижи за него, защото като студентка никой не й е помагал. Нито на нея, нито на колегите й.
"Когато аз бях студентка по актьорско, с колегите ми се грижихме за всичко сами – костюми, декор, реквизит. Научихме, че актьорът е не само актьор. Той трябва да умее много неща. Иска ми се да кажа на сегашните си колеги, които с течение на времето са позабравили тези факти, че трябва да уважават хората, които стоят зад гърба им, защото всички заедно работим от любов към изкуството, към публиката и към самите тях. Вярвам, че актьорът е широко скроен, че има богато сърце и душа и че е будител и водач. Боли ме когато виждам тази душа гнила, излязла пред зрители с намерението да ги възпитава. Преди човекът да бъде актьор, адвокат, инженер или каквото и да е, трябва да е първо човек. Изкуството се прави от хора за хора."
Постепенно навлиза в работата. Приема като предизвикателство идеята да погледне от другата страна, от страната зад кулисите. Разбира, че екипът, който стои зад всяко представление е от изключителна важност. Всеки персонално се старае и полага необходимите усилия, за да се чувства актьорът добре. За седем месеца научава много неща за театъра. Вижда много неща – къде добри, къде не толкова, но усеща една семейна атмосфера. Разбира, че във всяка семейна атмосфера има по-строгите роднини, по-кръшкащите, но и братя и сестри, които държат на теб. Нейните персонални колежки са Кремена Вачкова, Веделина Пенева и Кръстина Ненова, на които е благодарна за помощта и наставленията.
"Работата е интересна и приятна. Контактуваш с различен вид хора, защото творците са с друга душевност. Любимият ми момент е минутите преди актьорите да излязат пред публика. Тогава, по начина, по който се концентрират и вглъбяват в образите си, разбирам кой какъв човек е. Вторият е когато представлението свърши, да видя грейналите им лица."
Работен ден: Работата на гардеробиер е доста напрегната и екстремна, понеже всичко може да се случи с костюма, минути преди представлението. Я нещо се скъса, я падне копче в последния момент. Трябва да се реагира бързо и адекватно, за да стои естетически красиво на сцената и да не се нарушава целостта. Когато има репетиционен процес се отива на работа от сутринта, докато приключат репетициите. А рядко се случва те да свършат в определения час, тъй като това е творчески процес, в който не може да се определи начало и край. Когато актьорът поиска репетиционна дреха, която ще му помогне да се постави в дадените обстоятелства, четирите жени търсят в гардеробната, обслужват го. Когато се изясни концепцията на костюмите и дойде сценографът, пак търсят, изграждат индивидуалната кожа на персонажа чрез плат. Когато представлението се изправи пред публика всички се вълнуват заедно с артистите, следят дали всичко е наред.
На мен ми е изключително любопитно да влизам на репетициите, чисто от актьорска гледна точка. Всеки път научавам по нещо ново, казва героинята ни.
След представлението, грижливо събират костюмите, подреждат ги, носят много от тях на химическо, други сами перат и гладят, тръпнат в очакване за следващото представление.
Мнението на Милена за културната реформа е крайно емоционално и в същото време впечатляващо професионално:
„Към днешна дата проблемите на българските театри далеч не са свързани с разновидностите на театралните форми, изобилието от пиеси, новите технологии и творческите кадри. Театрите днес са изправени пред трудните препятствия на недотам правилните държавни реформи, финансиранията, неуспешни управленски решения, липсата на гражданското отношение към проблемите на театрите, защото все пак те са културното „огледало” на нашето общество. А когато една държава е занемарила култура си, няма как да покаже пред света своята идентичност. Не е редно в цивилизована държава с уникално историческо и културно наследство, в държава, в която всеки втори от властимащите говори за култура и начетеност, арт организациите независимо дали са държавни или частни, едва да „свързват двата края”. Отчайващо е да гледаш как млади, талантливи и борбени хора – актьори, просто нямат нужните познанства и „връзки” в театъра и са принудени да работят като бармани и сервитьори с надеждата, че някой ден ще изгрее и тяхната звезда. Отговорността за тези и още безброй примери за културната безхаберност не носи само държавата, в лицето на управляващите, а и всеки един от нас персонално, всеки, който е допуснал да бъде въвлечен в чужди грешки, направени – къде от мърлявост, къде умишлено, – защото както е казал народът: „Кучето скача според тоягата”. Развитието на арт организациите е нестабилно и за да просъществуват имат нужда от решителен, компетентен и изключително способен мениджър, който ефективно и ефикасно да разпределя финансовите ресурси, както и държавата да застане здраво зад гърба на тези културни институции, защото именно финансирането е основният проблем на театрите. Когато един театър разполага със стабилни финансови средства той ще може да изплаща адекватно заработените заплати и хонорари на артистите и целия екип, това пък ще повиши самочувствието на актьора, защото няма да му се налага да прави халтури, за да припечелва още някой лев, а ще знае своята цел и мисия на „будител”, и тогава ще се повиши качеството на театралното изкуство. Театърът трябва да може да си позволи да кани доказани режисьори и знаменити актьори срещу необходимото заплащане, а не директорът да се чуди от къде може да задели пари, че да не разруши имиджа граден с години. Завишаването на качеството, ще завиши и критериите за подбора на артистите. Публиките ще могат да видят стойностни спектакли, които да превъзпитат обществото ни и да го отърсят от „чалга” манталитета. Когато покажеш на обществото, че съществуват и други критерии и стойности в културата, то само ще направи своя избор на подражание. Бълват изключително много млади артисти на пазара, а нямат място за реализация, защото директорите на театрите не искат да рискуват да назначават нови лица поради финансови съображения. Едва когато държавата влезе в своята „роля” и изясни финансирането на театрите и доведе до благосъстоянието на културата, тогава ще имаме самочувствието на пълноценни творци и смело ще стоим рамо да рамо с театрите по света.“
