Десетки на опашка в новата социална кухня
Баби, дай филийка хляб и едно портокалче. Не съм яла портокал от Коледа, а много обичам. Много обичам, казва старица, докато разопакова вехта найлонова торба. Кесийката е толкова изтрита от пестеливо използване, че сигурно е поне на три години. И ще влезе отново във важна употреба- ще събере обяда на бабата, който й се полага в новата социална кухня в квартал Гагарин. Пенсионерката е една от десетките възрастни жени, подредили се в тиха опашка пред топлата тава, пълна с пиле с картофи. Рядко се разменят реплики. Всички мислят за глада, който ще бъде победен след минути. Думите са много малко, но много тъжни. Една от побелелите дами констатира, че не е яла месце отдавна. 
Другата пък обобщава, че вече не готви у дома, тъй като дядото наскоро е починал и няма смисъл- съвсем сама е. Карам я на сухоежбина. Малко хляб, някои кренвирш, маргарин. Благодарение на тези хора ще хапнем манджичка, допълва баба Мария и сочи жените зад пълната ароматна тава. Порционът включва ястие, две филии хляб, плод. За социално слабите обядът е неописуемо пищен. Някои от тях хапват на място, гладни са. Други старателно опаковат храната в найлонови торби и кутии, за да ги отнесат в домовете си. Ще остане и за вечеря, казва Анастасия. Аз пък взимам за двама- за мен и дядото в къщи. 
Който е на легло и не може да ходи. Сега ще го нахраня с пиленце, малко портокалче и ще бъде щастлив. Малко радост остана в живота ни, баби, казва 74-годишната Пенка на излизане от социалната кухня. Няма какво- благодарни сме на хората, които откриха кухнята в района. Защото отделяме от пенсията около 50 лева за храна на месец. Представете си колко „много“ храна е това, допълва Пенка.
На опашката има и няколко млади момичетата. Безработни. Безпарични. Но вярващи, че всичко ще се промени. Колкото и странно да звучи- убедена съм, че 2012 ще е моята година. Ще си намеря работа, ще се почувствам бял човек, ще си създам социални контакти, ще си намеря и приятел. Всъщност, не искам чак толкова много от живота, нали. Малко късмет ми трябва, това е, казва едно от малкото млади лица на опашката. Не казва името си, тъй като е суеверна и не иска да забие прът в колелото на съдбата. Знам, че ми е писано тази година да бъда усмихната, сита и влюбена. Това е, допълва тя и се заглежда в тавата с пиле и картофи. 
