Деметра Дулева: Най-важното са връзките между хората

Среща-разговор на писателката с четящата публика на Пловдив и разговор за романа „Авеню Версай“ в Литературният салон „Spirt & Spirit“

Четящите пловдивчани знаят, че в клуб „Петното на Роршах“ в Капана вечерите имат свой собствен ритъм – онзи полутъмен, топъл пулс на думи, музика и вглъбяване. Миналият вторник Литературният салон „Spirt & Spirit“ събра пловдивската публика около писателката и дипломат Деметра Дулева, която представи новия си роман „Авеню Версай“ (изд. „Хермес“) – книга за изолацията, спирането на времето и онези крехки нишки между хората, които се оказват най-устойчиви, когато светът се разпадне на парчета.

снимки: Крис Рогошева и Райна Кацарова

Модераторът Александър Секулов зададе първия тон на вечерта – едновременно топъл и аналитичен. В гласа му се чуваше уважението към авторка, която трета книга подред не просто разказва истории, а калибрира чувството за мяра.

„Този роман е написан с изключително чувство за мярка“, каза той. „То е едно от най-силните качества на Деми. Да държиш линията на разказа точно толкова, колкото трябва – нито да бързаш, нито да се бавиш – това е умение, което много ясно личи в „Авеню Версай“.“

Дулева слушаше със сведени очи, внимателно, с онзи леко смутен жест на човек, който иска да благодари, без да изпъкне. Когато взе думата, в клуба настъпи тишина – онази плътна, в която се чува собственото ти дишане.

„На 15 март 2020 президентът Макрон излезе по телевизията и каза: „Франция е във война.“ И на следващата сутрин бяхме затворени. Не можеше да се ходи на работа, на кино, дори любовните връзки бяха прекъснати.“

Това беше и моментът, в който прозорците се превърнаха в сцена, а хората – в силуети, които си махат от отсрещните фасади, за да си докажат, че още ги има.

В този дух премина и нашият разговор – спокоен, концентриран, с онзи специфичен ритъм на писател, който обмисля всяка дума, но не се страхува от истината.

Интервю с Деметра Дулева

„В моите текстове има автобиографичен прах. Но той е фин – невидим, разпръснат.“

В едно по-старо интервю казвате, че в текстовете ви има „автобиографичен прах“. Каква е тази прашинка?

Не съм използвала реални хора. Събирам множество прототипи – жест, поглед, изражение, някаква реакция, която ме е развълнувала или я носех дълго в себе си. Всички герои са художествена фикция, но във всеки един съм вложила по нещо лично – преживяване, болка, въпрос. Това е моят „прах“.

Самотата, прозорците, времето, което спря

Действието в „Авеню Версай“ се развива по време на пандемията. Какво беше най-важното усещане, което искахте да уловите?

Тази изведнъж настъпила тишина. Затвореното пространство, в което оставаш сам със себе си. Но и странната потребност да видиш другите – да застанеш на прозореца и да търсиш живота в отсрещните светлини. В Париж за първи път видях съседите си. В техните силуети намирах собственото си отражение. Исках това да го пренеса в романа – прозорците, огледалата, тази внезапна среща със себе си.

Писането между две професии

Как изглежда един ваш писателски ден?

Не съм професионален писател. Работя от девет до шест, понякога и повече. Пиша нощем или през уикендите, ако нямам семейни ангажименти.

Променя ли дипломатическата професия вашата писателска оптика?

До някъде да. Дипломатът трябва да владее езика на премълчаването, на съгласуването, на деликатното. Писателят – точно обратното. В писането съм напълно свободна, нямам позиция, която трябва да защитавам. Но ежедневният живот като дипломат ме среща с много истории – това е моят източник.

За писането без бързане и без бавене

Секулов в разговора засегна онова загадъчно равновесие в романа: „Да не бързаш, но и да не се бавиш… пресечната точка е чувство за мяра.“

Как се решихте на този „смел ход“ – да разказвате историите една след друга, без да ги обединявате в престорена сюжетна рамка?

Може би изолацията помогна. Истината е, че идеята за романа се появи внезапно. По време на локдауна работех върху друга книга, почти завършена. И една нощ, два часа след полунощ, просто написах първата глава на „Авеню Версай“. В един дъх. След това героите започнаха сами да идват – да си разказват историите, да се свързват по начин, подобен на връзката между хората на прозорците.

Правех опит да улесня работата, да махна двама герои… но те се върнаха. Казаха си думата.

Разделението на три части дойде от трите месеца изолация – чисто хронологично. Не съм го търсила, просто се случи.

Колко от осемте героя са „алтер-его“?

Доколко тези осем персонажа са осем различни версии на вас самата?

Нито един от тях не съм аз. Но във всеки има по нещо от мен. Това е неизбежно – за да пишеш психологически подробно, трябва да извадиш от себе си нещо истинско. Но всички герои са измислени, нямат прототипи.

Наблюденията ви върху хората са много точни. Водите ли си записки?

Не. Поне не в буквалния смисъл. Аз наблюдавам непрекъснато – хора, жестове, ситуации. Но никога не правя директен пренос на човек, когото познавам. Фикцията трябва да бъде свободна от такива буквалности.

Най-важният извод от пандемията

Имате ли нещо, което никой друг не ви е питал, но бихте искали да кажете?

Може би най-големият извод, който си направих по време на ковид, и който се опитах да вплета в романа: най-важното са връзките между хората. Те са това, което ни спасява от самотата и изолацията. Това, което ни пренася през живота. Дано читателите го усетят.

В края на вечерта в „Петното“ остана онова особено усещане, че сме били свидетели на нещо интимно, но споделено. Сякаш прозорците на парижките фасади бяха мигрирали в залата – светеха с човешки гласове, страхове, истории.

А Деметра Дулева, макар и тих автор, оставя след себе си думи, които продължават да звучат, след като публиката е отишла по домовете си.

Още по темата четете в статията 18 години дух и слово: „Spirt & Spirit“ откри сезона с Антония Апостолова и разговор за литературата отвъд „достатъчността“.

Тази вечер на в Литературен салон Spirt and Spirit гостува Димитър Ганев , политолог и анализатор, с книгата си „Българската политическа почва“.