Антония Апостолова: Паметта е форма на болка, а писането – нейното продължение
Романът ѝ „Болката идва по-късно“ отвори новия сезон на „Spirt & Spirit“ в Пловдив
„Когато престанем да страдаме, може би преставаме и да бъдем хора.“
При представянето на книгата в Пловдив с автора разговаря Таня Грозданова
След дългоочакваното представяне на новия си роман „Болката идва по-късно“ в Пловдив, писателката и литературен критик Антония Апостолова разговаря с читателите за болката като опит, за вината като форма на памет и за езика като убежище. Вечерта, модерирана от Александър Секулов, откри новия сезон на Литературен салон Spirt & Spirit с рядко откровен и интелектуално напрегнат диалог – за страданието, което отлагаме, и за литературата, която, по думите на авторката, „трябва да боли“.
В това интервю Апостолова говори за съвременния човек, който не може да понесе болката, за бащата, неспособен да обича, и за онези „невидими истории“, които правят всеки разказ неизбежен.
Заглавието звучи почти като диагноза. Кога, или как идва това „по-късно“ и може ли човек да го избегне?
Антония Апостолова: Заглавието насочва към онова отлагане на срещата с болката, към вярването, че тя е нещо, което можем да преместим, да отложим, да контролираме. В романа разглеждам различни форми на болка: душевна, любовна, сърдечна, и физическа. Понякога физическата болка „замества“ душевната, когато едното се появи, другото мълчи. В съвременния свят сме измислили много начини да се справяме с болката. Има цял индустриален корпус от техники за преодоляване, лайф-коучинг, терапевтични практики, които я превръщат почти в фетиш – нещо, от което трябва да извлечем уроци.
Моят герой е обратното. Той изобщо не допуска болката. Смята я за ненужна. Считам, че тоталното бягство от болката рискува да ни отнеме нещо основно – самото усещане за живеене. Може би някой ден технологиите или еволюцията ще ни лишат от болката, но засега тя е това, което ни напомня, че сме живи.
Главният герой е баща, който е напуснал семейството си и не изпитва вина. Как се пише от такава дистанция и какво ви беше най-трудно да му простите?
Този разказвач е класически ненадежден, помни много, но не иска да помни. Иронично е, че той е „наказан“ с абсолютната памет – помни последствията, но се опитва да оправдае избора си. Причината, поради която той започва да пише това писмо до детето, е желанието да обясни защо е избрал да не го вижда. За него това е по-щадящият избор. Паметта е усилие и то води до вината, затова в романа главите са подредени така, че първо да сме в „след“, а накрая да се връщаме към „преди“. Първо преживяваме последиците, после търсим причините, вадим вината и с нея – болката.
А за прощаването?
Не мисля, че тук става дума за лесно прощаване. В книгата няма чисто положителни или чисто отрицателни герои, Всички са сложни, дори детето, което читателят обикновено би защитил. Няма лесни обяснения и „прощаването“ не е приложимо като чист акт. По-скоро се опитваме да разберем защо хората правят онова, което правят.
Защо избрахте епистоларната форма – писмо до сина? Какво дава тя на темата?
Епистоларната форма вече рядко се използва, но именно тя дава възможност на разказвача да бъде изцяло субективен и селективен – той решава какво да сподели, кое да премълчи, как да манипулира читателя. Това поражда силно чувство за съучастие, всеки читател чете през собствените си травми и опит. В трето лице това щеше да бъде по-разхлабено, в писмото напрежението и интимността са по-силни.
Казвате, че съвременният човек има непоносимост към болката. Дефицит ли е това – морален, културен, човешки?
Прагът на търпимост е различен при всеки, зависи от натрупания опит. Болката не е само лична, тя е и възможност за емпатия – да можем да се поставим в обувките на другия. Липсата на тази способност да съчувстваме, да допуснем и чуждата болка, е част от проблема. В съвременния дискурс често се акцентира върху „преодоляването“ като критерий за стойност – какво си надмогнал – и това деликатно пренебрегва други форми на човешка устойчивост.
Има ли нишка, която свързва вашите книги? Болката ли е тя?
За мен централни са думите и четенето – езикът. Той често е по-важен от самата история, защото всичко вече е било разказвано. Задачата на добрия разказвач е да пресъздаде „баналното“ по такъв начин, че да прозвучи ново. Ако има обща нишка, тя е тази грижа за езика и за начина, по който чрез него се изграждат идентичности, памет и обич.
Казвате, че литературата е „последната територия на мазохизъм“. А писането за вас какво е – терапия?
За мен писането не е само терапия. Миналото за мен губи властта си, когато стане литературен материал. Тогава го пренаписваш, осмисляш. Това е форма на мазохизъм, да – да се връщаш, да го изваждаш на светло, да се нараняваш, за да излекуваш – но е и начин на отстраняване, на превръщане. Писането предоставя дистанция и възможност да оставиш миналото като преживяна материя, която не те управлява повече.
Вместо едно изречение, с което да остави читателя Авторката посочва това изречение като едно от централните в романа – мисъл, която се връща и резонира през цялото повествование.
„Няма как да разкажеш каквото и да било без да разкажеш и всичко останало. Всяка една история в живота ни е свързана и всички невидими зависят една от друга.“
П.П.: След вълнуващото откриване на новия сезон на литературния салон Spirt & Spirit с Антония Апостолова, във вторник – 14 октомври, „Петното на Роршах“ ще посрещне Яница Радева и новата ѝ книга „Годината, която започна в неделя“. Разговорът ще води Ина Иванова. Началото е в 19:00 ч. Срещата обещава да бъде една от онези вечери, в които разговорът за литературата става разговор за самите нас, за онова, което губим и което все още успяваме да запазим.
