Днес ми стана тъжно. Всъщност, до тъгата минах през няколко фази. Първо беснеех. После се депресирах. А след това понечих да крещя, но не можех. Бях безсилен. А причината за този опустошителен ураган от чувства беше едно тромаво за произношение съвещание на областния антикорупционен съвет. Говориха за някакви милиони, за някакво Шишманци, за някакви терени, за някакъв завод, някакъв боклук, някакви схеми и някакви съмнения. Кметът изведнъж излезе в някаква отпуска, а на негово място се пръкна някакъв зам.-кмет, да отговаря на някакви въпроси. Свързани с някакъв обществен интерес и някакви данъкоплатци, които имат някакви проблеми да си купят хляб, но вадят от джоба си някакви си 50 милиона в някакво предприятие, за което има някакви въпросителни. Как да не те загложди някакво странно коктейлче от някакви чувства, че има някакви нередности. Чувствах се тегаво след този съвет. Куп уважавани хора, членове на този съвет, търсеха отговор от Славчо Атанасов. Но той предвидливо излезе в отпуска. Как и защо, никой не разбра.
Чувствах се тегаво, че общински съветник и бизнесмен се гледаха като озверели вълци, готови да се захапят за вратовете и за източат кръвта си. Че областен управител се държи като адвокат на обществена поръчка, опорочена в зародиш. Че член на този антикорупционен съвет драска на лист йероглифи, вместо да задава въпроси и брани властта, тъй като плаща жълти стотинки за наем на къща в Стария град. А уважаваните хора се държаха за главите. Искаха отговори, но вместо тях, отнесоха шамар от местната власт и местните любимци, любени от всяка власт. Тъжах за истината- не я получих. Побеснях от статуквото- то е ненарушимо. Депресирах се от платените милиони- хората се трепят за коричка хляб. Антидепресант ми е нужен след този антикорупционен съвет.
