Георги Господинов: Писането е нещо като опит да преодолееш страха

Таня Грозданова

15:49ч, събота, 24 юни, 2023

„До „Времеубежище” не бях готов да разкажа за носталгиите на света, те се изчисляват най-трудно.“

„Носталгията към миналото е опасно нещо. А най-тъжното е, че на нас ни продаваха светло бъдеще, а сега се опитват да ни продават светло минало. В същото време хората живеят с очакването на едно тревожно бъдеще.”

Опашките… Тези от миналото, тези от настоящето (за книги!) и другите от близкото бъдеще (за автограф)… Опашките някак символично описват докосването до срещата на поЧитателите с Георги Господинов под тепетата в петък вечер, когато градът бе осеян с десетки други събития.

Стотици чакаха на опашка снощи, за да получат автограф след събитието, отвън – пред Базиликата, тъй като музеят затвори след срещат-разговор „Чудото на езика“, което продължи близо час и половина.

Така до 180-те души, запълнили капацитета за места в Епископската базилика на Филипопол, се наредиха и такива, които не успяха да влязат вътре.

Още в началото издателят Божана Апостолова сподели емоционално за 23-годишното партньорство на „Жанет 45” с писателя.

„Като видя един талантлив български автор и пълна зала, сърцето ми ускорява ритъма си. Поклонете се на Жоро, пратете му целувки, защото той е причината да се заговори и чуе името българско. Той го заслужава, два пъти повече го заслужавате вие. Защото ако не бяхте вие – читателите, щяхме да се гледаме двамата с него, както беше при първата ни среща.”

Такава Любов никой не е получавал днес, заключи Божана.

Ето и първите думи на Георги Господинов пред пловдивската четяща публика, точно месец след присъждането на „Международен Букър“ за романа му „Времеубежище“ и седмица след получаването на Награда за цялостен принос в националната книжовна култура на името на Христо Г. Данов .

„Всичко тръгва с 30-те букви, които всички знаем и с това, че стихотворението или разказът, който си написал може да развълнува още един и още един и още един човек…“

Модераторът на срещата – поетът, есеист и сценарист Иван Ланджев, който пристигна за събитието чак от Чикаго, акцентира на това, че днес празнуваме не просто първият български писател с това международно отличие, а един дълъг творчески път и напомни още за пътя на книгата.

Още 5 книги на Георги Господинов, които да добавиш към списъка за лятото

Господинов разказа спомен за първия път, когато прописал: „Първата ми среща с писането бе в родината на детството. Бях 5-годишен, когато сънувах кошмар и много исках да го разкажа на някого, но баба ми каза, че щом е страшен сън, не трябва да се разказва, защото ще се случи. След като го написах, никога повече не сънувах този кошмар. Писането е някакъв такъв опит да се справиш със страха.”

„Мисля, че основанието да пиша досега не се е променило от тогава – от този първи страх.“

Господинов разказа и за първия си провал, когато като ученик посещавал кръжок по писане. На едно от заниманията присъствал мастит поет от онова време и реагирал остро на негово стихотворение за смъртта.

„Тогава разбрах, че не винаги ще те разберат и може би е добре някои написани неща да не ги показваш и продължих да пиша тайно.“

Авторът на „Времеубежище” призова младите хора никога да не емигрират от собствената си Родина на детството:

„Много е важно да запизите Родината на детството и никога да не емигрирате от нея. Дори когато пресичате граници.“

След това разказа как и кога романът е тръгнал към своите читатели.

„Бях в Германия. Всичко бе затворено заради пандемията. Обади ми се Манол Пейков и сподели притесненията на екипа: дали да издаваме сега или да изчакаме. Аз помислих и казах – да издаваме. А Манол ми отговори, че тази новина ще зарадва печатарите, които стоят и се чудят какво да правят. Романът се поръчваше само онлайн. пазя списъка с първите поръчки. Първата дойде от село Житница, Пловдивско, последва с. Писменово, Бургаско, после Франкфурт, Париж, Ямбол, Лондон… И до днес хората ми споделят, че са чели книгата в своето времеубежище.”

Георги Господинов призна пред почитателите си, че темата за миналото винаги го е вълнувала и присъства във всички негови романи.

„Ние сме направени от минало, ние произвеждаме минало. вълнуват ме и нещата, които не са ни се случили. И къде отиват тези неща, които не са ни се случили. А продължават ли да ни дефинират?”

Смисълът на международната награда Букър е да отвори прозореца на света към даден регион, коментира модераторът на срещата Иван Ланджев и помоли авторът да сподели личните си усещания и подробности от церемонията.

„Най-радостният момент за мен бе, когато книгата попадна в краткия списък за наградата – от 168 романа бяха избрани 6. Когато отидохме на церемонията, нищо не знаехме до последната минута…“

Ето и подробностите:

За мен тази награда беше личното ми възмездие за предишните книги, призна още писателят и напомни, че „Физика на тъгата“ бе номинирана 7 пъти за различни международни награди и не спечели никога.

„Оказа се, че има живот и след „Букър” – така отвърна на питането за реакциите у нас след това и сподели: „Моята изненада бе, че всички го приемаха хубаво. Аз дето съм бил много пъти бит не вярвах, че ще ми се случи това“.

Той сподели разочароването си от очакванията на читателите зад граница , че българските автори за тях са извор на екзотични четива за историята на конни племена, войни, робство, за кланета, потури и т.н.

Голямата история не е история, ако тя не е лична, смята авторът.

За радостта от опашките за книги и автографи:

„Това, което исках да кажа с тази книга е, че носталгията към миналото е опасно нещо. А най-тъжното е, че на нас ни продаваха светло бъдеще, а сега се опитват да ни продават светло минало. В същото време хората живеят с очакването на едно тревожно бъдеще. Миналото и бъдещето са опасни неща, те могат да нанесат щети …

Има нещо, което опровергава всички носталгии по миналото. И това са децата ни! И ние трябва да живеем сега в тяхното време“, заключи темата лауреатът на Букър.