„До „Времеубежище” не бях готов да разкажа за носталгиите на света, те се изчисляват най-трудно.“
„Носталгията към миналото е опасно нещо. А най-тъжното е, че на нас ни продаваха светло бъдеще, а сега се опитват да ни продават светло минало. В същото време хората живеят с очакването на едно тревожно бъдеще.”
Опашките… Тези от миналото, тези от настоящето (за книги!) и другите от близкото бъдеще (за автограф)… Опашките някак символично описват докосването до срещата на поЧитателите с Георги Господинов под тепетата в петък вечер, когато градът бе осеян с десетки други събития.
Стотици чакаха на опашка снощи, за да получат автограф след събитието, отвън – пред Базиликата, тъй като музеят затвори след срещат-разговор „Чудото на езика“, което продължи близо час и половина.
Така до 180-те души, запълнили капацитета за места в Епископската базилика на Филипопол, се наредиха и такива, които не успяха да влязат вътре.
Още в началото издателят Божана Апостолова сподели емоционално за 23-годишното партньорство на „Жанет 45” с писателя.
„Като видя един талантлив български автор и пълна зала, сърцето ми ускорява ритъма си. Поклонете се на Жоро, пратете му целувки, защото той е причината да се заговори и чуе името българско. Той го заслужава, два пъти повече го заслужавате вие. Защото ако не бяхте вие – читателите, щяхме да се гледаме двамата с него, както беше при първата ни среща.”
Такава Любов никой не е получавал днес, заключи Божана.
Ето и първите думи на Георги Господинов пред пловдивската четяща публика, точно месец след присъждането на „Международен Букър“ за романа му „Времеубежище“ и седмица след получаването на Награда за цялостен принос в националната книжовна култура на името на Христо Г. Данов.
„Всичко тръгва с 30-те букви, които всички знаем и с това, че стихотворението или разказът, който си написал може да развълнува още един и още един и още един човек…“
Модераторът на срещата – поетът, есеист и сценарист Иван Ланджев, който пристигна за събитието чак от Чикаго, акцентира на това, че днес празнуваме не просто първият български писател с това международно отличие, а един дълъг творчески път и напомни още за пътя на книгата.
Още 5 книги на Георги Господинов, които да добавиш към списъка за лятото
Господинов разказа спомен за първия път, когато прописал: „Първата ми среща с писането бе в родината на детството. Бях 5-годишен, когато сънувах кошмар и много исках да го разкажа на някого, но баба ми каза, че щом е страшен сън, не трябва да се разказва, защото ще се случи. След като го написах, никога повече не сънувах този кошмар. Писането е някакъв такъв опит да се справиш със страха.”
„Мисля, че основанието да пиша досега не се е променило от тогава – от този първи страх.“
Господинов разказа и за първия си провал, когато като ученик посещавал кръжок по писане. На едно от заниманията присъствал мастит поет от онова време и реагирал остро на негово стихотворение за смъртта.
„Тогава разбрах, че не винаги ще те разберат и може би е добре някои написани неща да не ги показваш и продължих да пиша тайно.“
Авторът на „Времеубежище” призова младите хора никога да не емигрират от собствената си Родина на детството:
„Много е важно да запизите Родината на детството и никога да не емигрирате от нея. Дори когато пресичате граници.“
След това разказа как и кога романът е тръгнал към своите читатели.
„Бях в Германия. Всичко бе затворено заради пандемията. Обади ми се Манол Пейков и сподели притесненията на екипа: дали да издаваме сега или да изчакаме. Аз помислих и казах – да издаваме. А Манол ми отговори, че тази новина ще зарадва печатарите, които стоят и се чудят какво да правят. Романът се поръчваше само онлайн. пазя списъка с първите поръчки. Първата дойде от село Житница, Пловдивско, последва с. Писменово, Бургаско, после Франкфурт, Париж, Ямбол, Лондон… И до днес хората ми споделят, че са чели книгата в своето времеубежище.”
Георги Господинов призна пред почитателите си, че темата за миналото винаги го е вълнувала и присъства във всички негови романи.
„Ние сме направени от минало, ние произвеждаме минало. вълнуват ме и нещата, които не са ни се случили. И къде отиват тези неща, които не са ни се случили. А продължават ли да ни дефинират?”
Смисълът на международната награда Букър е да отвори прозореца на света към даден регион, коментира модераторът на срещата Иван Ланджев и помоли авторът да сподели личните си усещания и подробности от церемонията.
„Най-радостният момент за мен бе, когато книгата попадна в краткия списък за наградата – от 168 романа бяха избрани 6. Когато отидохме на церемонията, нищо не знаехме до последната минута…“
Ето и подробностите:
За мен тази награда беше личното ми възмездие за предишните книги, призна още писателят и напомни, че „Физика на тъгата“ бе номинирана 7 пъти за различни международни награди и не спечели никога.
„Оказа се, че има живот и след „Букър” – така отвърна на питането за реакциите у нас след това и сподели: „Моята изненада бе, че всички го приемаха хубаво. Аз дето съм бил много пъти бит не вярвах, че ще ми се случи това“.
Той сподели разочароването си от очакванията на читателите зад граница , че българските автори за тях са извор на екзотични четива за историята на конни племена, войни, робство, за кланета, потури и т.н.
Голямата история не е история, ако тя не е лична, смята авторът.
За радостта от опашките за книги и автографи:
„Това, което исках да кажа с тази книга е, че носталгията към миналото е опасно нещо. А най-тъжното е, че на нас ни продаваха светло бъдеще, а сега се опитват да ни продават светло минало. В същото време хората живеят с очакването на едно тревожно бъдеще. Миналото и бъдещето са опасни неща, те могат да нанесат щети …
Има нещо, което опровергава всички носталгии по миналото. И това са децата ни! И ние трябва да живеем сега в тяхното време“, заключи темата лауреатът на Букър.
Георги Господинов раздава часове наред автографи и днес на Алея на книгата, на шатрата на ИК „Жанет 45“.
Припомняме ви програмата на най-големия литературен фестивал у нас „Пловдив чете“ за 24.06. 2023 г.
ПРОЧЕТЕНО ОТНОВО
ИЛИ ЕДНО МНЕНИЕ
Анита Коларова за „ФИЗИКА НА ТЪГАТА” от Георги Господинов
Националният дарителски фонд „13 века България“ стои зад тази награда, както и журито начело с проф. Боян Биолчев. Книгата има вече три издания. Отличието предполага, че текстът е еманация на съвършенството в областта на жанра. Подозирам, че добрият PR си казва думата, но читателите едва ли дочитат „романа“. Освен ония, които Г.Г. нарича „нашите“. За мен остава съмнението, че има някой, който повече заслужава това отличие.
Скрупульозното заглавие
в което ключовите думи са физика и тъга, би трябвало да подскаже, че ни предстои почти ф и з и ч е с к а среща (потокът от фини частици, за който говори Г.Г., забелязващ се в тъмнината на киносалоните пред прожекционния апарат) с възвишеното и поетично състояние на човека, присъщо на чувствителните души и на големите поети, превръщащо се често в стимул за творчество – тъгата. Основателно читателят се насочва към текста в очакване на поне бегла прилика с творби от типа на „Страданията на младия Вертер“ на Йохан Волфганг Гьоте, автобиографично четиво от направлението „Бурни устреми“ (Sturm und Drang), разплаквало читатели от не едно поколение по целия свят. Или „Роден съм да живея в самота“ на Франц Кафка.
Но, уви! Остава излъган. Тъгата не е основното състояние на главния персонаж. Тя се оказва недостижимо чувство, което той бърка с омразата и страха. Графическото изписване на думата няма нищо общо с реалността. Тя оставя привкус за… неконсумиран брак. Г.Г. я разчленява по законите на физиката на съставните й части, опитва се да я анализира в лабораторията на ума, но колкото по-дълго тя ври на котлона като вегетарианска супа, толкова повече се изпарява, също по законите на физиката. Ако Г.Г. можеше да пише като ранния Виктор Пасков („Балада за Георг Хених“), бих му повярвала. Но той не може, а и не е длъжен. Пише, както знае.
В сравнение с „Естествен роман“
където автобиографичното е безспорно и където на читателя му писва да чете за истории, чийто декор е клозетът, тук тези неща са туширани. Книгата дори започва многообещаващо, с… летящ старт. Набелязана е интересна тема: и з о с т а в е н о т о д е т е, което трябва да е брат на разказвача, чийто символ е умиращият невинен минотавър, с който авторът се идентифицира. Моженето му „да влиза в чуждата тайна“, проникването в кожата на собствения му дядо, разтрояването на личността, множествената идентичност: дядо-баща-син („Аз сме!“), нахвърлянето с едра четка на картини: реалност-фантазия, минало-съвремие, фрагментите от тайната родова хроника, обременена с грях, преплитането на няколко мита, закрилата на слабия (бегло докосване до Радичков), символиката на п а н а и р а – място на първото докосване до минотавъра (с тяло на човек, глава на бик), абсурдизмът – „помня в детайли цялата 1968 г.“ (годината на раждането на Г.Г., бел.авт.), „не си спомням нищо от годината, която сме сега“, опозициите: „винаги съм бил роден!“ – „винаги съм бил мъртъв“, „Аз сме“, са за читателя едно очакване за сложна и дълбока оран в материята на философията и живота, в която хвърлените напролет с любов семена могат да дадат добър плод. Плод, който да насити гладните и жадните. Да останат сити от интелектуалния пир, от допира със сериозен български роман на европейско равнище, роман-явление, роман на годината! Е, хубаво е да си един от „тримата влъхви на модернизма“ – Фр. Кафка, Дж. Джойс и М. Пруст, но като не ти се удава… Поне да достигнеш един Георги Марков…
Лошо сглобен пъзел
Уви, първото нещо, с което се сблъскваме и този път, както и в други текстове на Г.Г., е липсата на м о ж е н е т о в романа като най-сложен литературен жанр: фабула, сюжетни линии и извеждането им, по-голям или по-малък брой действащи лица в някакво развитие. Това, което Бойко Пенчев нарича „масивна архитектура“ (в. „Капитал“, 5 януари 2012 г.), е откровено лошо сглобен пъзел, напомнящ лабиринта на Минотавъра, от който няма излизане-развръзка. Но не е имало и завръзка, а ако я има, тя е набързо пришита (бел.авт.).
За да оправдае липсата на техника, а това се учи, но с много труд, Г.Г. е наслагал на стр.8 и 9 сентенциите: „Читателят е свободен да приеме тази книга като роман“ (Ъ. Хемингуей) и „Чистите жанрове не ме интересуват много. Романът не е ариец.“ (Гаустин. Роман и нищо).
Без да е расист, читателят не търси сурогати. Ако искаш да те наричат романист, напиши роман!
С извинение за военната терминология, ще подчертая касетъчното, напомнящо касетъчните бомби (знаем кой и къде ги е използвал) повествование. За него Г.Г. се сеща рядко. И понякога е доста объркан от смяната на 1-во с 3-то лице, от ролята си на купувач и продавач на истории, често пъти нямащи нищо общо с цялото. Съчувствам му, че е затруднен да събере и подреди пъзела, да доведе нещата, които е започнал, докрай. При него е пълно с коридори, стаи, отклонения, тефтери със списъци, места за спиране. Той дълго злоупотребява с подправките, като смесва несъвместими неща, препъва се в себе си и своята емпатия, както баща му веднъж се препъва в прахосмукачката „Ракета“, съветско производство, разбира се. Идва моментът, в който се вижда, че изпуска юздите и колесницата му почва да дрънчи по нервите. Тогава й пуска края.
Основна роля играе Списъкът…
…Четем списъци на трофейни думи, на неща, които не стават за колекции и които стават, на вещи, които е желателно да носи новобранецът при влизането в казармата, на градове, които изглеждат пусти в три следобед, на наличните отговори на въпроса Как си, на изядените деца в старогръцката митология, на хотели, в които е нощувал… Целият този баласт изсушава литературната плът, която се превръща в литературщина. Много хартия е пожертвана за преразказването и тълкуването на старогръцките легенди и митове, за съдбата на Минотавъра, този плод на противоестествената страст: „Аз съм Минотавъра и не съм кръвожаден“! – кълне се Г.Г., като хем признава, хем не признава мита, според който Минотавърът изяждал на всеки 9 години по 7 младежи и девойки. Но освен Минотавър, той е още охлюв (в стомаха на страдащия от язва дядо), и Богът мравка, и изоставено дете… И продължава: „Не знам защо съм заключен, нямам вина“. А не се ли е самозаключил в измисления лабиринт на някакво съчинено „ограбено“ детство, когато ваксинациите, правени през 60-те, са оставяли белези, когато съучениците му масово рисували по портретите в учебниците, и то върху чий портрет най-много? На Ботев, разбира се: „…рисувах кръгли очила, ленинки…“
Ботев като брадясал… хипар
„…Очилата направо преобразяваха страшния (!!!) Ботев в един леко смутен и брадясал хипар на българските революции, по правило неуспешни“ (!!!). Научил се да чете на 5, на 6 г. той вече чете Ленин и учебник по криминалистика!!! „Аз съм книги!“, се бие в гърдите Г.Г… Но кога е чел всичко това, когато, пак на 6, стоял до ослепяване, заключен като Минотавъра в приземния тъмен (проблемът Жилфонд) етаж, когато родителите му отивали на работа и единственото му занимание било да гледа през прозореца минаващите (според сезона) обуща. И как тъй тези родители не го оставиха в детска градина, каквито тогава, за разлика от сега, имаше?
С много анахронизми е пълен текстът на Г.Г. Той иронизира тогавашния ни страх от атомна война, обучението в слагане на противогаз, като че ли не е от този свят, където постоянно се произвеждат и изпробват върху мирно население оръжия, а САЩ перманентно поддържат тази тема, щом стане дума за Иран. Присмива се на „задръстеността“ ни, че не сме знаели що е секс, и запълва страници с огромни цитати от „Кръстника“ на М. Пузо, за да покаже какво сме загубили зад желязната завеса. При ново издание на книгата да смени горния автор с текст от Маркес, когото „задръстеният“ българин четеше тогава! Маркес има много по-самобитни сексуални сцени в „Сто години самота“, в превод на Румен Стоянов.
Биволско лайно с… муха
Колкото повече чете, толкова повече човек навлиза в дебрите на сгъстяващото се дребнотемие, изтупвано като брашнян чувал в опуса на Г.Г. Не мога да отмина и едно заглавие, което е нагледна агитация (както и целият текст) на ненавист към историята ни и показва той как разбира прекрасното: „Спомням си как вървяхме из един музеен град, прочут с възрожденска архитектура, въстание, пожари, черешови топчета, историята се търкаляше по сокаците, а баща ми се дивеше най-вече на мушкатите по прозорците (…) Изведнъж спря в една улица и дълго се въртя възхитен около нещо на земята. Отидох да видя какво толкова беше открил. Биволско лайно. Стоеше там като миниатюрна катедрала, купол на черква и кубе на джамия, да ме простят всички религии. Една муха кръжеше като ангел край него (…) В този момент можех да се съглася, че възрожденските къщи, които разглеждахме, пирамидите в Гиза, са нещо далеч по-неважно от архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно.“ („Биволското лайно, или възвишеното е навсякъде“).
Като същински вехтошар Г.Г. вади от остарелите кашони („Кашон 73“) на една минала епоха разни истории, но не за да докаже, а да иронизира обективни истини. Появява се и Али Агджа, който стреля в папата, но покрай него българският кандидат за Нобел не отронва и дума за тайните служби, ликвидирали невинния Сергей Антонов, съсипвайки психиката му с психотропни вещества и нарочили по това време България за родина на терористи.
Г.Г. смята, че 80-те години са „десетилетието, родило най-много скука. Следобедът на века.“ Можеш ли да опровергаеш предубедения, този, който тогава е изследвал мравките и изрязвал заглавия от вестници, за да си пише „романите“ по тях, докато другите са тъкали платове, отглеждали са жито и плодове, изнасяли са български стоки в чужбина. В това „скучно“ десетилетие имаше и прекрасна поезия, и истински хитове, родени от наши композитори, театри, които не даваха само касови пиеси, телевизия, която не развращаваше с „формати“ като „Къртицата“, където алчни за пари бъдещи „милионери“ се подлагат на унижения, като ядат живи червеи. Било сиво и мрачно! А не гледахме ли тогава ТВ-мюзикълите, постановките на големия Хачо Бояджиев, най-хубавите руски и американски филми, не ходеха ли българките със стройни крака в убийствени минижупи, не играехме ли туист и рок, след ресторант не си ли допивахме уиски, джин, сухо мартини или водка с доматен сок, не пиехме ли коктейла „Дайкири“ а ла Хемингуей по баровете до зори с вариететна програма, за да изтрезнеем на сутринта в шкембеджийницата?
Клишираните твърдения на Г.Г.
които напомнят тезисите на Т. Живков, не кореспондират с мантрите за свръхстрогия комунизъм, който не се е състоял въобще, те са абсурдни. Могат да се дадат безброй примери, но и тези стигат. „Благодаря на Ани Бурова, Надежда Радулова, Бойко Пенчев, Миглена Николчина, Божана Апостолова, Силвия Чолева, които дадоха ценни съвети накрая“ – кокетничи Г.Г. Познати ли са ви тези имена? Не са ли те от „постоянното присъствие“ на идеологизирания до снобско изпростяване „Литературен вестник“?
Как да пробие истинският талант? Но защо ли не мога да повярвам, че това е роман за „възвишеното, което може да е навсякъде, за елементарните частици“ на авторовата „тъга“? На корицата пише: „Ако „Естествен роман“ беше „Машина за истории“, то във „Физика на тъгата“ машината е пусната на пълни обороти (Le Courrier).
Колко точно! Боже, пази България!
Георги Господинов. „Физика на тъгата“, „Жанет’45