Архивите разказват: Има план за демонтажа на Альоша

Предлагат финансирането да стане с продажба на марки бонове от Община Пловдив с нумизматична стойност, на цени от 10 до 1000 лева

В зората на младата българска демокрация местни лидери в Синята крепост на България за пръв път повдигат темата за демонтажа на паметника, който пловдивчани наричат „Альоша“, от върха на хълм Бунарджика. Репортерско проучване на Под тепето установи, че само за 6 години през 90-те на XX-ти век в 32 български периодични издания – вестници и списания, излизат над 160 статии, отразявали темата „За“ и „Против“ Альоша. Като в това число не са броени журналистическите материали под формата на предавания по радиа и телевизии.

Архивите разказват, че за пръв път през пролетта на 1991 г. Общинският съвет на Пловдив приема решение за референдум за съдбата на монумента, за да избегне гражданско недоволство.

Скоро след това кметът на Москова Гаврил Попов и руският президент Борис Елцин пишат писма на държавния ни глава Желю Желев, а в Пловдив се ражда Обществен комитет за спасение на паметника на съветския солдат.

През февруари 1992 г. чуждестранни журналисти дават идеята паметникът да бъде опакован от Христо Явашев – Кристо.

По същото време Об С – променя решението си за референдум, а местният вестник Марица излиза със заглавие „Альоша остава. Законът Доган не водел до единение на нацията“ на 1-ви август с. г.

На сесия на местния парламент в Пловдив през февруари 1993 е взето решение за идеен конкурс за преобразяване на паметника. По същото време независимо проучване, цитирано от телевизия „Евроком България“, сочи, че 80 на 100 от пловдивчани са против събарянето му.

Месеци наред на хълма обикалят граждани да пазят паметника, а пред вратите на Об С протестират недоволни граждани.

На 17 април с. г. е публикуван протест на Православния епархийски съвет към Пловдивската Света митрополия срещу оскверняването и демонтажа на монумента, като лично Дядо Арсений излиза в ефир да я обяви.

По това време Общинският съвет възлага на инж. Павел Ангелов да изработи проектна схема за демонтаж на паметника.

Тя е представена в края на месец март 1993 г. и предложението предвижда да се подкопае основата на паметника до постамента с контролирани малки взривове от западната страна. Войникът да е предварително привързан с въжета около гърдите и да се придърпва върху предварително поставено дървено скеле – рампа, на което да полегне. Според изчисленията на проектанта, операцията е щяла да коства 1 млн. лева тогавашни пари.

Направено е предложение от автора те да бъдат осигурени с пускането в продажба на територията на цялата страна на марки бонове от Община Пловдив с нумизматична стойност, на цени от 10 до 1000 лева, за да се осигури финансирането.

В предложението на инж. Павел Ангелов изрично се подчертава, че статуята е творба с авторски права и трябва да бъде преместена, а не унищожена.

Малко след публикуването на неговата схема за демонтаж тя е разбита на пух и прах от инж. Георги Аргиров – конструктор на паметника, експертиза, в която пише:

„Както постаментът, така и фигурата са изградени от гранитни блокове, свързани с метални скоби и залети с олово. Образувалите се кухини са бетонирани. Следва мрежа от бетонно желязо. Преди бетонирането, срещу земетресения от 9-та степен по Рихтер са монтирани четиристенни стоманени котви. Считам предложението на инж. Ангелов за почти нерализируемо и неуправляемо„, пише констукторът Аргиров.

Следват около 3 години затишие по темата и на 10. 04. 1996 г. кметът Спас Гърневски внася предложение за демонтаж на монумента в Об С.

Това предизвиква пореден международен отзвук. Москва остро реагира и по това време е закрито консулството на Русия в града.

Решението на Об С е спряно от тогавашния областен управител Петко Царев и влиза в съда като незаконосъобразно.

Съдебен състав на Окръжен съд – Пловдив, с председател покойният съдия Здравко Киров, отменя решението на местния парламент, позовавайки се на междуправителствена спогодба за опазване на паметниците от войните, подписана от президентите Борис Елцин и Желю Желев. Според нея, всички подобни обекти на територията на другата страна не могат да бъдат заличавани без взаимно съгласие.

От тогава темата с демонтажа му не се повдигна повече до преди една-две предизборни кампании.